Сара Маас - Среднощна корона

Да, това беше несъмнено, безспорно, напълно невъзможно. Прекалено невероятно дори за магиите на Елена.

Бронзовият череп я погледна, след което и се изплези. Имаше език.

Може би бе паднала по стълбите и си бе ударила главата в камъните - далеч по-вероятен вариант от това. Докато гледаше черепа, в ума и нахлу порой ругатни, всяка от които - по-вулгарна от предишната.

- Не бъди толкова смотана - изсумтя черепът и сви очните си кухини. - Привързан съм към вратата. Нищо не мога да ти направя.

- Но ти - преглътна тежко тя - си вълшебен.

Това бе невъзможно. Трябваше да е невъзможно. Магията бе изчезнала от земите на краля преди десет години, дори преди той да я забрани.

- Всичко на тоя свят е вълшебно. Но благодаря, че отбеляза очевидното.

Тя се успокои, колкото да каже:

- Но магията вече не работи.

- Новата не. Кралят обаче не може да заличи старите заклинания на древните сили. Виж примерно Знаците на Уирда. Те още си работят. Особено онези, които вдъхват живот.

- Ти си... жив?

- Жив? - изсмя се черепът. - Аз съм направен от бронз. Не дишам, не се храня, не пия. Не, не съм жив. Нито мъртъв, между другото. Просто съществувам.

Тя загледа мъничкия череп. Не беше по-голям от юмрука и.

- Редно е да се извиниш - рече той. - Нямаш идея колко шумна и досадна беше през последните месеци с цялото това припкане нагоре-надолу и с убиването на грозни животни. Мълчах си, докато не си рекох, че вече си видяла достатъчно странни неща, че да приемеш съществуването ми. Явно ме очаква горчиво разочарование.

С треперещи ръце тя прибра кинжала си и остави свещта настрана.

- Толкова съм благодарна, че най-накрая си решил, че си струва да ме заговориш.

Бронзовият череп затвори очи. Имаше си клепачи. Как не бе забелязала?

- И защо да заговарям някой, който никога не ме поздравява и дори не си прави труда да похлопа, преди да влезе?

Селена си пое дълбоко въздух и погледна към вратата. Камъните на прага още носеха следите от ридерака.

- Тя вътре ли е?

- Коя? - направи се на ударен черепът.

- Елена. Кралицата.

- Да, разбира се. Тук е от около хиляда години.

Очните му кухини сякаш засияха.

- Не ми се подигравай, иначе ще те изтръгна от вратата и ще те стопя.

- Никакъв шанс. Дори най-силният човек не може да ме откъсне от вратата. Лично крал Бранън ме постави там да наглеждам гроба му.

- Толкова ли си стар?

- Много е невъзпитано да коментираш възрастта ми - изсумтя черепът.

Селена скръсти ръце. Глупости. Магията винаги водеше до подобни глупости.

- Как се казваш?

- А ти как се казваш?

- Селена Сардотиен - каза истината тя.

- Колко забавно - изсмя се черепът. - По-смешно нещо не бях чувал от векове!

- Млъкни.

- Аз се казвам Морт, ако те интересува.

Селена взе свещта.

- Всичките ни срещи ли ще бъдат толкова приятни? - посегна тя към бравата на вратата.

- Наистина ли няма да почукаш? Страшно си невъзпитана!

С върховно усилие на волята тя се сдържа да не заблъска силно мъничкото личице, когато почука три пъти по дървената врата.

Морт се ухили, когато вратата се отвори.

- Селена Сардотиен - каза той на себе си и отново се изсмя. Тя му изсъска и затръшна вратата.

Гробницата бе изпълнена със смътна светлина и Селена доближи решетката, през която се процеждаше сребърен лъч и се отразяваше в повърхността. Обикновено тук бе по-светло, но затъмнението бе направило гробницата изключително мрачна.

Спря недалеч от прага, остави свещта на земята и се загледа в...

Нищото. Елена я нямаше.

- Ехо?

Морт се изкикоти от другата страна на вратата.

Селена завъртя очи и отново я отвори. Естествено, че Елена нямаше да е тук, когато имаше да я пита нещо важно. Щеше да остави някой като Морт, с когото да си приказва. Разбира се, защо не?

- Ще дойде ли тази нощ? - попита Селена.

- Не - отвърна Морт с тон, който подсказваше, че е трябвало и сама да се досети. -Изхаби се да ти помага последните два месеца.

- Какво? Тя... отишла ли си е?

- Засега. Докато не си върне силата.

Селена скръсти ръце и си пое дълбоко въздух.

Залата изглеждаше същата, както и последния път, когато бе дошла тук. Каменните саркофази стояха в центъра. Единият изобразяваше Гавин, съпруг на Елена и пръв крал на Адарлан, а другият - самата Елена. И двата изглеждаха поразително истински. Сребристата коса на кралицата се спускаше по ковчега на вълни, прекъсвани само от короната на главата u и от заострените u уши, които подсказваха, че е полуелфа.

Вниманието на Селена бе привлечено от думите в краката на Елена: „Ах! Времената на Разлома!“.