Сара Маас - Среднощна корона

- Сама не го вярваш - отвърна черепът. Селена стисна дръжката на кинжала си.

- Напротив. Предай на Елена да си намери друга глупачка, която да u търчи по задачите.

- Трябва да разбереш какво е намислил кралят и откъде идва силата му. Преди да стане прекалено късно.

Селена изсумтя.

- Не виждаш ли? Вече е прекалено късно. От години е прекалено късно. Къде беше Елена преди десетилетие, когато цял полк терасенски герои можеше да отвърне на призива u? Къде беше тя и абсурдните u загадки, когато светът имаше нужда от тях? Когато армиите на Адарлан посичаха воините на Терасен? Когато кралствата едно по едно паднаха в нозете на този крал? - Очите u запламтяха, но Селена натика болката обратно в мрачното място, откъдето тя извираше. - Светът вече е съсипан. Няма да похабя живота си в изпълнение на безсмислени задачи.

Морт присви очи. Светлината в гробницата избледня, луната бе почти напълно затъмнена.

- Съжалявам за това, което си изгубила - каза накрая той с глас, който не звучеше съвсем като неговия. - Съжалявам за смъртта на родителите ти онази нощ. Това беше...

- Никога не споменавай родителите ми! - изсъска Селена и посочи към черепа. -Не ми пука дали си вълшебен лакей на Елена, или част от болния ми ум. Спомени родителите ми отново и ще направя тази врата на подпалки. Ясна ли съм?

Морт само u се ухили.

- Толкова ли си себична? Толкова ли си страхлива? Защо дойде тогава тази нощ, Селена? За да помогнеш на всички ни? Или за да спасиш само собствената си кожа? Елена ми разказа всичко за теб. За миналото ти.

- Млъквай, черепче! - излая тя и избяга нагоре по стълбите.

Селена се събуди призори с пронизващо главоболие. Трябваше u само да погледне към почти разтопилата се свещ на нощното си шкафче, за да разбере, че срещата в гробницата не е била просто лош сън. Това означаваше, че дълбоко под стаята u имаше говорещо чукало на врата, съживено с древна магия. А също, че Елена отново бе намерила начин да усложни живота u.

Селена простена и зарови лице във възглавницата си. Бе искрена, когато наговори онези неща на вратата. Светът не можеше да бъде спасен. Дори ако не бе видяла от първа ръка колко опасен може да бъде само опитът за това. А и онзи човек в коридора...

Тя се обърна по гръб и Лапичка я докосна по бузата с влажния си нос. Селена погали кученцето по главата и се загледа в тавана и в сивата светлина, процеждаща се през завесите.

Не искаше да си го признава, но Морт беше прав. Тя бе отишла до гробницата, само за да помоли Елена за помощ срещу създанието от коридора и да получи уверение, че няма да u се наложи да прави нищо.

„Планове“ - бе казал кралят. Ако Елена искаше да разбере какви са и да открие истината за силата му... значи нещата отиваха много на зле, по-зле, отколкото дори предполагаха лагерите на смъртта в Калакула и Ендовиер, в които ежедневно умираха бунтовници.

Тя се загледа в тавана за още няколко минути, докато две неща не u станаха ясни.

Първото бе, че ако не разбереше каква е заплахата, щеше да допусне фатална грешка. Елена току-що u беше казала, че трябва да открие какво става. Нито дума да го унищожи. Нищо за опълчване срещу краля. Това си бе известно облекчение.

Второто бе, че трябва да говори с Арчър, да се сближи с него и да измисли начин, по който да фалшифицира смъртта му. Защото ако наистина бе част от движение, което знае какво прави кралят, може би щеше да u спести усилията да шпионира владетеля и да събира сама парченцата от пъзела. Но сближеше ли се с Арчър, играта ставаше на живот и смърт.

Селена се изкъпа бързо и се облече в най-красивите си и топли дрехи, преди да извика Каол.

Бе настъпил моментът, в който трябваше да се сблъска - уж случайно - с Арчър Фин.

Заради навалелия през нощта сняг чистачите бяха натоварени с неблагодарната работа да приведат модните квартали на Рифтхолд в приличен вид. Търговията си бе търговия и въпреки кишавите улици и хлъзгави тротоари столицата бе точно толкова натоварена този следобед, колкото и през най-топлите месеци.

Въпреки това на Селена u се искаше да е лято, тъй като влажните улици намокриха краищата на синкавата u рокля и бе толкова студено, че дори наметалото u от бяла козина не можеше да я стопли. Докато вървяха надолу по претъпкания главен булевард, тя се стараеше да е близо до Каол. Той бе настоявал да u помогне с Арчър. Да го покани днес бе най-невинният начин да се отърве от присъствието му. Бе настояла той да носи обикновени дрехи, а не униформата си на капитан.