Сара Маас - Огнената наследница

– Каква интересна нощ. Шпионите ми съобщиха много любопитни неща – рече кралят, като местеше поглед от Едион към Каол, Дориан и жена му. – Нашият най-талантлив генерал е намерен да се промъква край Рифтхолд посред нощ, след като е изхарчил толкова много от златото ми за празненства, на които дори не присъства. И въпреки годините взаимна неприязън се е сдружил с моя капитан на стражата. В същото време синът ми... – Едион не завидя на престолонаследника за усмивката, която кралят му хвърли: – ... отново се занимава с простолюдието.

– Мери си приказките, татко – изръмжа Дориан и си спечели уважението на генерала.

– Моля? – повдигна кралят дебелата си белязана вежда. – Научих, че с лечителката ти смятате да бягате от града. Защо ви е да правите нещо подобно?

Принцът преглътна, ала остана с високо вдигната глава.

– Понеже не мога да преживея и една минута повече в помийната яма, която наричаш двор.

Едион му се възхити пряко волята си. Не издаде нищо, след като кралят бе разкрил картите си. Умен, смел мъж. Но вероятно нямаше да успее да ги измъкне живи.

– Хубаво – отвърна кралят, – и аз така.

Махна с ръка и преди Едион да успее да извика предупреждение, стражите разделиха принца и момичето. Четирима хванаха Дориан, още двама принудиха с ритник в коленете Сорша да коленичи.

Тя изпищя, когато се удари в мраморния под, но после притихна – заедно с всички останали в стаята, – когато трети страж измъкна меч и го постави на нежния ù врат.

– Да не си посмял – изръмжа Дориан.

Едион погледна към Каол, ала капитанът бе замръзнал. Тези хора не бяха от неговите стражи. Униформите им бяха като на мъжете, преследвали Рен. Имаха същите мъртвешки очи и същата злоба, която го караше да съжалява, задето не е избил другарите им в онази уличка. Бе победил шестима без наранявания. Колко ли можеше да надвие сега? Погледът му се срещна с този на капитана, а Каол насочи своя към стража, хванал меча на Едион. Това трябваше да е от първите ходове – да намери на Едион меч, с който той да се бие.

Защото щеше да се стигне до бой. Или щяха да се измъкнат оттук със сила, или щяха да умрат.

– Бих подбирал следващите си думи внимателно, принце – рече кралят на Дориан.

Но Каол не смееше да започне битката, не и с този меч на врата на Сорша. Това бе първата цел – да измъкне момичето живо. После Едион. Кралят нямаше да убие Дориан, не и тук, не и по този начин. Едион и Сорша обаче трябваше да се измъкнат. Това не можеше да стане, докато кралят не изтеглеше стражата си.

– Пусни я и ще ти кажа нещо. – Дориан пристъпи към баща си с вдигнати длани. – Тя няма нищо общо с това, което мислиш, че е станало.

– А ти имаш ли? – продължи да се усмихва кралят. На малката масичка до него имаше кръг от познатия черен камък. От това разстояние Каол не можеше да го види ясно, ала въпреки това стомахът му се сви.

– Кажи ми, синко, защо генерал Ашривер и капитан Уестфол се срещат вече месеци наред?

– Не знам.

Кралят изцъка с език. Стражът надигна меча си да удари. Каол се стрелна напред, а Сорша си пое рязко въздух.

– Не, спри! – вдигна ръка Дориан.

– Отговори ми тогава.

– Това и правя, копеле скапано! Не знам защо се срещат!

Мечът на стража остана вдигнат, готов да се спусне, преди Каол да може и да мръдне.

– Знаеш ли, че вече няколко месеца в замъка ми има шпионин, принце? Някой, който снася информация на враговете ми и заговорничи с известен водач на бунтовниците?

По дяволите. Трябваше да има предвид Рен. Кралят знаеше кой е той. Лично бе изпратил онези хора да го заловят.

– Кажи ми кой е, Дориан, и ще те оставя да правиш каквото искаш с приятелката си.

Значи кралят не знаеше – дали той, Едион или и двамата се срещат с Рен. Нямаше представа колко много знаят за плановете му, за контрола му върху магията. Едион си стоеше със затворена уста, но изглеждаше готов за битка. Той, който бе живял толкова дълго без надежда, пазейки кралството си както може... точно той да не види кралицата, която толкова обичаше. Заслужаваше го, а тя заслужаваше да го има за придворен.

Каол си пое въздух, за да изрече думите, които ще го обрекат.

Ала Едион го изпревари.

– Предател ли искаш? Шпионин? – изръмжа генералът и хвърли фалшивия си пръстен на пода. – Аз съм! Искаш да знаеш защо сме се срещали с капитана? Понеже глупавото момче, което си сложил на поста капитан, разбра, че работя с един от бунтовниците! И с месеци ме изнудваше за информация, която да снесе на татко си, за да може владетелят на Аниел да я размени с теб за услуга. И знаеш ли какво? – Едион се ухили, въплъщение на Северния вълк. Кралят не показа с нищо, че е изненадан от хвърлянето на пръстена. – Чудовищата ти ще горят в ада. Кралицата ми идва и тя ще набучи главата ти на кол пред този проклет от боговете замък. Нямам търпение да ù помогна да те заколи като шопар, какъвто си всъщност.