Сара Маас - Огнената наследница

Не го беше грижа, че ще умре.

Само му бе жал, че не я е видял. Поне веднъж.

Дориан се удари в мраморния под, където кръвта на Сорша вече се бе стопила.

Баща му бе изпратил цяла вълна ослепителен мрак в него. Тъмнината бе изпълнила устата и вените му, но дори докато крещеше, виждаше само как мечът разсича кожата, мускулите и костите ù. Ококорените ù очи, сияйната коса, блеснала на светлината, докато падаше заедно с главата.

Трябваше да я спаси. Но всичко бе станало прекалено бързо. Когато обаче стрелата полетя към Каол... тази смърт нямаше да може да понесе. Каол бе начертал границата. И Дориан реши да застане до него. Каол го бе нарекъл свой крал.

Затова не се уплаши да разкрие силата си пред баща си. Смъртта не го плашеше, стига да може да спаси приятеля си.

Силата се отдръпна и Дориан остана на камъните, повален и задъхан. Нищичко не му бе останало.

Каол си бе отишъл. Това бе достатъчно.

Протегна ръка към тялото на Сорша. Ръката му гореше. Може би я бе счупил, а може би силата на баща му го бе дамгосала. Въпреки това се протегна към нея.

Когато баща му се издигна над него, бе успял да придвижи ръката си на няколко сантиметра.

– Давай – простена Дориан. Давеше се в собствената си кръв и в боговете знаеха още какво.

– Не, не мисля – отвърна баща му и заби коляно в гърдите му. – Не такава е съдбата ти, сине мой. Талантите ти могат да ми бъдат доста полезни.

Нещо черно блесна в ръцете на баща му.

Дориан започна да се мята като дявол в ръцете на стражите, които вече го държаха, опита се да призове остатъка от силите си, когато баща му затегна нашийника на Уирда около врата му. Същият нашийник, който носеха съществата от Мъртвите острови, за които му бе разказал Каол.

Не.

НЕ!

Вече пищеше. Бе видял създанието в катакомбите. Знаеше какво е сторено на Роланд и Калтейн. Бе видял какво може да направи един най-обикновен пръстен. Цял нашийник обаче, без видима ключалка...

– Дръжте го здраво – излая баща му и го притисна по-силно с коляното си. Дъхът излезе от гърдите му, ребрата му пламнаха в агония. Дориан обаче не можеше да стори нищо. Замахна с ръка към единия от стражите, измъкна я и се протегна с рев.

Успя да докосне мъртвата ръка на Сорша точно когато хладният камък изщрака с леко съскане около врата му.

А после се разтвори в мрака.

Каол не спря да тича. Нямаше време да вземе каквото и да е, освен това, което вече носеше, когато влетя в покоите на Дориан. Лапичка го чакаше вече цяла нощ. Той я взе на рамо и мина през стаята на Селена към тайния проход. Слязоха надолу и надолу, а кучето бе необичайно покорно.

Три тътена разтърсиха замъка, от камъните над главата му се посипа прах. Не спря да тича. Знаеше, че всеки удар означава, че Дориан все още е жив. Боеше се от неизбежната тишина.

Надежда. Това носеше със себе си. Надеждата за по-добрия свят, за който Едион, Сорша и Дориан се бяха жертвали.

Направи още една крачка, все още нарамил Лапичка.

Помоли се тихо на боговете за прошка, след което влезе в гробницата и взе Дамарис. Затъкна свещения меч в колана си и напъха няколко шепи злато в джобовете на наметалото си. И макар черепът на вратата да не мръдна, каза на Морт къде ще бъде.

– В случай че се върне. В случай че не знае.

Морт остана смълчан, но Каол имаше чувството, че слуша внимателно. Взе торбата с магическите книги на Дориан и Селена и излезе през тунела, който щеше да го отведе до канала. Няколко минути след това вдигна тежката желязна решетка. Светът навън бе тъмен и смълчан.

Отново взе Лапичка на ръце, след което прехвърли нея и себе си над стената в потока отдолу. Замъкът остана притихнал. Чуваха се писъци, ала зад тях дебнеше тишината. Не искаше да знае дали Дориан е жив, или мъртъв.

Дори не можеше да реши кое е за предпочитане.

Когато стигна до скрития апартамент, Рен крачеше напред-назад.

– Къде е...

Каол осъзна, че има кръв по себе си. Пръснала се от раната на Сорша. Не знаеше как намери думите, но разказа на Рен какво е станало.

– Значи оставаме само двамата? – попита тихо Рен. Каол кимна. Лапичка душеше апартамента. След кратка проверка реши, че не си струва да яде Рен, дори когато той предупреди, че кучето може да привлече нежелано внимание. Щеше да остане. Това не бе под въпрос.

По челюстта на Рен потрепна мускулче.

– Трябва да намерим начин да измъкнем Едион. Колкото се може по-скоро. Ние двамата. Ти познаваш замъка, аз имам връзките, ще намерим начин. – След това прошепна: – Каза, че момичето на Дориан е била лечителка?