Сара Маас - Огнената наследница

Когато Каол кимна, Рен изглеждаше сякаш ще повърне, но попита:

– Сорша ли се казваше?

– Ти си приятелят, на когото е писала – въздъхна Каол.

– Исках все повече и повече информация. – Рен скри лицето си и захлипа. Когато очите му най-после срещнаха Каол, бяха светнали от мъка. Рен бавно подаде ръка. – Двамата ще намерим начин да ги измъкнем. Както Едион, така и принца.

Каол не се поколеба и стисна ръката на бунтовника.

– Морат – повтори Манон. Чудеше се дали е чула правилно. – За битка?

Баба ù се обърна от бюрото си и очите ù засияха.

– Служим на херцога, както нареди кралят. Той иска Водачката на Крилото с половината вещици там незабавно. Останалите ще останат под командването на Искра да наблюдават севера.

– А къде...Къде ще си ти?

Баба ù изсъска и се изправи.

– Много въпроси имаш, откакто стана Водачка на Крилото.

Манон сведе глава. Не бяха говорили за крочанката, ала тя разбра. Следващият път в краката ù щеше да е една от Тринадесетте. Затова с поглед, сведен към земята, отвърна:

– Питам само защото не искам да се отделям от теб, бабо.

– Лъжкиня. При това жалка. – Баба ù се обърна към бюрото. – Тук ще си остана, но лятото ще дойда при теб в Морат. Имаме работа за вършене.

Манон вирна брадичка, а новото ù червено наметало увисна около нея. Тя попита:

– Кога летим за Морат?

– Утре – усмихна се баба ù, а железните ù зъби блеснаха.

Дори скрит от покривалото на мрака, топлият вятър донесе мирис на свежа трева и разтопи реките, а единственото нещо, което го заглушаваше, бе плющенето на тежки криле, когато Манон поведе вещиците по склоновете на Северен зъб.

Останаха в сенките на планините, като разменяха местата си и се скриваха от поглед, за да попречат на възможните наблюдатели да установят колко точно на брой са. Манон въздъхна, а вятърът заглуши звука и развя дългото червено наметало на гърба ù.

От двете ù страни бяха Астерин и Сорел, притихнали като останалите в дългите часове, през които бяха летели надолу по планините. Щяха да пресекат Оуквалдския лес там, където планините на Морат бяха най-близо, след което за остатъка от пътуването щяха да се издигнат над облаците. Невидяни и нечути – тъй бе повелил кралят да пристигнат в планинската крепост на херцога. Летяха цяла нощ над склоновете, бързи и гъвкави като сенки. Земята под тях потрепери.

Сорел наблюдаваше с каменно лице небесата около тях, ала Астерин се бе усмихнала леко – не с лудешката гримаса, обещаваща смърт, а спокойно. Да лети във въздуха – там бе мястото на всяка Черноклюна, там бе мястото и на Манон.

Астерин улови погледа ù и се усмихна дори по-широко, все едно зад тях нямаше сборище вещици, а на пътя им не ги чакаше Морат. Братовчедка ù обърна лице към вятъра и вдиша развълнувана.

Манон не допусна да се наслади на красивия вятър и на удоволствието, което той носеше. Имаше работа, както и всички останали. Манон не бе родена със сърце или душа, каквото и да твърдеше крочанката. Нито пък имаше нужда от такива.

След като свършеха работата си за краля и враговете му бъдеха повалени в кръв, щяха да се върнат и да завладеят разбитото си кралство.

И тя най-после щеше да си отиде у дома.

Изгревът обагри река Ейвъри в златно, докато качулатият мъж се спускаше в плетеницата от пристанища, водеща към бордеите. Рибарите вече излизаха на работа, гуляйджии се прибираха от поредната дива нощ, а Рифтхолд все още спеше, без да е наясно със станалото през нощта.

Мъжът изтегли красивото острие, а орловата дръжка блесна на светлината на зората. За един дълъг миг остана загледан в меча, замислен за това, което някога бе символизирал. Ала сега носеше друг меч, на древен крал, от времена, в които смели мъже бяха служили на благородни властелини, а светът бе процъфтявал.

Щеше да види как светът се преражда, дори да отнемеше последния му дъх. Макар вече да нямаше друго име, позиция или титла освен клетвопрестъпник , изменник и лъжец .

Никой не забеляза как мечът прелита над реката. Дръжката му хвана лъчите на слънцето и блесна като златен огън, преди да потъне в тъмните води завинаги.

Оказа се, че Роуан има много свободно тълкувание на подчинението, което изискваше от него кръвната клетва. По време на двете седмици пътуване до най-близкото пристанище на Вендлин той командваше Селена дори по-дръзко отпреди. Вярваше, че сега, когато е сред придворните ù, това му дава ненарушими права да се грижи за безопасността ù, сред които влизаше и това да е напълно информиран за всички нейни планове и движения.