Сара Маас - Огнената наследница

Сетне плю в краката на краля, точно върху фалшивия пръстен, който спря да се търкаля.

Безупречно изпълнение. Гневът, арогантността, триумфът. Но когато ги погледна, сърцето на Каол се сви.

Защото в мига, в който тюркоазените очи срещнаха неговите, в тях нямаше и следа от този гняв и триумф. Само съобщение за кралицата, която Едион никога нямаше да види. И нямаше думи, с които да опише това – любовта, надеждата, гордостта. Тъгата от това, че никога няма да се запознае с жената, в която се е превърнала. Подаръкът на Едион за нея бе именно, че спасяваше живота на Каол.

Каол кимна леко, понеже разбра, че не може да помогне. Не и докато проклетият меч висеше над шията на Сорша. После можеше да се бори, дори да им помогне да се измъкнат.

Едион не се възпротиви, когато стражите поставиха окови на китките и коленете му.

– Знаеш ли, винаги съм се чудил за този пръстен – рече кралят. – Разстоянието ли ми пречеше, или някаква сила на духа, която те защитава от изкушенията му? Ала все пак се радвам, че призна измяната си, Едион. – Кралят се усмихна и погледна към фалшивия черен пръстен. – Сега ще почакам. Месец-два, в случай че някои закъснели гости решат да дойдат за екзекуцията ти. В случай че в нечия красива женска глава влезе мисълта да те спаси.

Едион изръмжа. Каол сподави собствената си реакция. Може би кралят не бе имал доказателства срещу тях. Може би това бе капан, който да принуди Едион да си признае, понеже владетелят го познаваше достатъчно, за да разбере, че той ще жертва своя живот, а няма да остави невинен да умре. Кралят се наслаждаваше на капана, който бе поставил за Елин, макар това да му костваше ценен генерал. Щом тя узнаеше, че Едион е пленен и разбереше датата на екзекуцията... Щеше да се върне в Рифтхолд.

– Когато дойде за теб – обеща Едион на краля, – ще изстъргват останките ти от стената.

Кралят само се усмихна. След това погледна към Дориан и Сорша, които, изглежда, едва дишаха. Лечителката бе на пода и не смееше да вдигне глава, когато кралят постави огромните си ръце на коленете си и запита:

– Ами ти, девойче?

Тя потрепери и поклати глава.

– Достатъчно – ядоса се Дориан. Пот лъсна по челото му. Принцът направи гримаса от болка, когато желязото в кръвта му потисна магията. – Едион вече призна, сега вече можеш да я пуснеш.

– Да пусна истинския предател в замъка?

Сорша се разтрепери от думите на краля. След всичките години, в които бе останала невидима, след цялото обучение, първо от бунтовниците във Фенхароу, а после връзките, с които бяха изпратили семейството ù в Рифтхолд... Всичко отиде по дяволите.

– Тя изпрати много интересни писма на приятеля ви. Аз дори нямаше да ги прочета – продължи кралят, – ако не бе оставила едничко в кошчето за боклук, където го намери наставницата ù. Виждаш ли, момичето ми, тъй както бунтовниците имате свои шпиони, аз имам мои. Веднага щом реши да използваш собствения ми син... – Тя можеше да усети как кралят ù се хили. – Колко от делата му предаде на бунтовните си приятели? Какви ли тайни си издавала през всичките тези години?

– Остави я на мира – изръмжа Дориан. И тя се разплака. Той все още я считаше за невинна.

Може би щеше да успее да се измъкне от това, ако истината го ужасеше, ако кралят видеше шока и погнусата в сина си. Затова Сорша надигна глава и, макар устните ù да трепереха, а очите ù да пареха, погледна краля на Адарлан.

– Ти съсипа всичко, което имах. Заслужаваш това, което се задава – каза тя. След това погледна към Дориан, който наистина се бе ококорил с пребледняло лице. – Не трябваше да се влюбвам в теб. Ала го направих. Обичам те. Толкова много неща исках... да видим и да направим заедно.

Принцът просто се втренчи в нея, сетне стигна подиума и падна на колене.

– Назови цената си – каза той на баща си. – Ще сторя всичко, което изискаш от мен. Ала я пусни. Прати я в изгнание. Каквото и да е. Всичко. Ще го направя.

Тя започна да клати глава, опита се да намери думи, с които да му каже, че не го е предала, не и нейния принц. Кралят – да. От години докладваше какво прави, във всяко грижливо написано писмо към „приятеля“ ù. Ала не и Дориан.

Кралят се взря в сина си за дълго време. След това погледна към капитана и Едион, висок и притихнал. Два стълба на надеждата в бъдещето им.

След това отново погледна към сина си, коленичил пред трона заради нея, и отвърна:

– Не.

Не. На Каол му се стори, че не е чул думата, която разсече въздуха миг преди мечът на стража също да го направи. Само един удар. Толкова трябваше да отсекат главата на Сорша.