Сара Маас - Огнената наследница

Викът на Дориан бе най-ужасният звук, който Каол бе чувал в живота си. Дори по-лош от тежкото влажно тупване на главата ù, паднала на червения мрамор.

Едион започне да реве и да ругае към краля, мъчеше се да се измъкне от оковите си, ала стражите го отведоха настрани, а Каол бе твърде смаян, за да стори каквото и да е, когато тялото на Сорша падна на земята. А после Дориан, който не спираше да крещи, започна да лази в кръвта, за да стигне главата ù, все едно можеше да я постави обратно на мястото ù.

Все едно можеше да я събере.

Каол не успя да мръдне и мускул от мига, в който стража отряза главата на Сорша до този, в който Дориан, все още коленичил в локва от кръвта ù, спря да крещи.

– Това чака изменниците – рече кралят в притихналата зала. Каол погледна владетеля, а после съсипания си приятел.

След което изтегли меча си.

– Стига, капитане – завъртя очи кралят. – Слабо ме вълнува благородството ти. Утре ще си вървиш у дома. Не напускай замъка обезчестен.

– Няма да си вървя в Аниел – остана с изваден меч Каол – и няма да Ви служа нито миг повече. В тази зала има само един истински крал. Винаги е било така. Но не той седи на трона.

Дориан замръзна.

Каол обаче продължи.

– На север има кралица. Тя Ви победи веднъж. Ще го направи отново. И отново. Понеже нещото, което тя и синът Ви въплъщават, е това, от което се боите най-много – надеждата. Нея няма да угасите, колкото и хора да убиете.

– Може би – сви рамене кралят, – но може да опитам, като започна от теб. – Той щракна с пръсти към стражите. – Убийте и него!

Каол се завъртя към стражите зад себе си и се приведе, готов да проправи кървава просека за себе си и Дориан. Тогава изщрака арбалет. Той осъзна, че в стаята има и други – скрити в невъзможно плътните сенки. Успя само да се завърти и да види как стрелата лети към него със смъртоносна точност.

И също как очите на Дориан се разширяват. Цялата стая потъна в лед.

Стрелата замръзна във въздуха и падна на пода, за да се разбие на стотина парчета.

Каол погледна с ням ужас към Дориан, когато очите на приятеля му засияха с плътен син блясък.

– Не го докосвай – изръмжа принцът.

Ледът плъзна по стаята, към краката на изненаданите стражи, над кръвта на Сорша. Дориан се изправи и вдигна ръце. Светлина лумна между пръстите му, хладен вятър развя косите му.

– Знаех какво притежаваш, момчето ми... – отвори уста кралят и се изправи. Дориан обаче махна с ръка и леден порив издуха владетеля. Прозорецът зад него се пръсна. Ураган зафуча из помещението и удави всеки друг звук.

Освен думите на Дориан, който се обърна към Каол с ръце и дрехи, подгизнали от кръвта на Сорша.

– Бягай. И когато се върнеш...

Кралят се изправи на крака, ала Дориан отново го повали с магията си. Сълзи капеха по окървавените му бузи.

– Когато се върнеш – каза принцът, – изгори това място.

Стена от мрак се стрелна към тях. Идваше иззад трона.

– Върви ! – нареди Дориан и се обърна срещу силата на баща си.

Светлината изригна от Дориан и блокира вълната мрак. Целият замък потрепери.

Хората запищяха, а коленете на Каол се подгънаха. За миг се запита дали да не остане на място с приятелите си. Знаеше обаче, че това е поредният капан. Един за Едион и Елин, втори за Сорша. Този бе, за да извади силата на Дориан наяве.

Принцът го бе знаел. И въпреки това бе влязъл в него, за да може Каол да избяга – да намери Елин и да ù каже какво е станало днес тук. Някой трябваше да узнае. Някой трябваше да оцелее.

Той погледна към приятеля си, може би за последно, и каза това, което винаги бе знаел, от мига, в който срещна принца и узна, че той му е брат по душа:

– Обичам те.

Дориан просто кимна със светнали очи и за пореден път вдигна ръце към баща си. Брат. Приятел. Крал.

Нова вълна от силите на краля заля стаята, а Каол избута все още замръзналите стражи и избяга.

Едион узна, че всичко е отишло по дяволите, още щом замъкът се разтърси. Той обаче вървеше към тъмниците, окован от глава до пети. Изборът бе лесен. Когато се подготви да поеме вината и за двамата, той бе мислил само за Елин и това какво ще стане с нея, ако любимият ù умре. Дори да не го видеше, бе по-добре за него да загине, отколкото да трябва да ù обяснява защо нейния капитан го няма.

По звука изглеждаше, че принцът е обърнал вниманието на краля към себе си, за да може капитанът да избяга. Понеже нямаше начин да остави баща си ненаказан за смъртта на жената.

Затова Едион Ашривер се остави да бъде отведен в мрака. Не се помоли нито за себе си, нито за капитана. Боговете не им бяха помагали вече десет години. Нямаше да го сторят и сега.