Сара Маас - Огнената наследница

Крочанската вещица вдигна очи, имащи цвета на току-що разорана земя, към Манон. Как можеше погледът ù да блести така след ужасите по тялото ù и как не се молеше за милост, Манон нямаше представа.

– Дар – каза баба ù и протегна обкованата си в желязо ръка към крочанката, – достоен за внучката ми. Убий я и вземи наметалото.

Манон веднага разбра предизвикателството. И все пак изтегли кинжала. Астерин се приближи, без да изпуска от очи крочанката.

За миг Манон се загледа във вещицата, в своя смъртен враг. Крочанките ги бяха проклели. Бяха ги направили вечни изгнаници. Заслужаваха да умрат до последната.

Но не нейният глас изричаше тези думи в ума ù. А този на баба ù.

– Наслади се на момента, Манон – изгука баба ù.

Крочанската вещица отново погледна към Манон и се изсмя задавено, въпреки напуканите си устни.

– Манон Черноклюна – прошепна тя по начин, който щеше да бъде мъркащ, ако зъбите ù не бяха изпочупени, а гърлото – ранено. – Познавам те.

– Убий кучката! – извика вещица от дъното на залата. Манон погледна към лицето на врага си и повдигна вежди.

– Знаеш ли как те наричаме? – Кръв покапа от устните на крочанката, когато те се разтеглиха в усмивка. Присви очи, сякаш се наслаждаваше. – Наричаме те Белия демон. В списъка си. Списъкът на чудовищата, които бихме убили на място, ако намерим. И ти... – Тя отвори очи и се усмихна триумфираща, непримирима, гневна. – Ти си на първото място в списъка. Заради всичко, което си извършила.

– Това е чест – отвърна Манон на крочанката и се ухили така, че да разкрие железните си зъби.

– Отрежи ù езика! – извика някой.

– Довърши я – изсъска Астерин.

Манон завъртя кинжала и го наклони така, че да прониже сърцето на крочанката.

Вещицата се изсмя, но звукът се превърна в кашлица, когато по пода пръсна синя кръв. Сълзи потекоха от очите ù и Манон видя дълбоките инфектирани рани на гърдите ù. Когато вдигна глава с кръв, оцапала краищата на устата ù, тя се усмихна отново.

– Гледай колкото искаш. Виж какво ми сториха сестрите ти. Сигурно им е голяма болка, че не успяха да ме пречупят до края.

Манон загледа съсипаното ù тяло.

– Знаеш ли какво е това, Манон Черноклюна? – попита крочанката. – Аз знам. Чух какво говорят за стореното от теб по време на игрите.

Манон не бе сигурна защо позволява на вещицата да говори, но и да искаше, не можеше да мръдне.

– Това – каза крочанката – е напомняне. Смъртта ми, убийството ми от ваша страна е да напомни. Не на тях... – Тя си пое дълбоко въздух и прикова Манон с очите си в цвят на почва. – А на теб. Напомняне за какво си направена. Те са те направили такава.

– Знаеш ли каква е голямата крочанска тайна? – продължи тя. – Голямата истина, която пазим от вас с цената на живота си? Не е къде се крием, нито пък как да развалите проклятието. Вие знаете как да го сторите – знаете го пет столетия. Спасението ви е във вашите собствени ръце. Голямата ни тайна е, че ни е жал за вас.

Вече никой не говореше.

Крочанката обаче не сведе поглед от този на Манон, а Манон не удари с кинжала.

– Мъчно ни е за всяка от вас. За това, което правите с децата си. Те не са родени зли, ала вие ги карате да убиват, да измъчват, да мразят, докато в тях не остане нищо друго. Това е причината да си тук тази вечер, Манон. Защото си заплаха за чудовището, което наричаш своя баба. Заплаха е, че избра да проявиш милост и да спасиш живота на съюзничката си. – Тя опита да поеме въздух, а сълзите ù рукнаха, когато оголи зъби. – Превърнали са ви в чудовища. Превърнали , Манон! И на нас ни е жал за вас!

– Достатъчно – излая матроната зад нея. Ала цялата зала бе притихнала и Манон бавно вдигна очи към баба си.

В тях видя обещание за насилие и болка, които ще последват неподчинението ù. А зад това грееше само удовлетворение. Все едно Черноклюната знаеше, че крочанката говори истината.

А очите на крочанката блестяха с дързост, която Манон не можеше да проумее.

– Направи го – прошепна крочанката. Манон се запита дали някой друг разбира, че това не е предизвикателство, а молба.

Отново наклони кинжала, като го въртеше в ръката си. Не погледна към крочанката или към баба си, или към когото и да е, когато стисна вещицата за косата и издърпа главата ù назад.

А след това ù преряза гърлото.

Манон бе седнала на едно плато в планините Рюн, а краката ù висяха от ръба на скалата. Абраксос се бе отпуснал на една страна и душеше цветята, цъфнали през нощта на пролетната ливада.