Сара Маас - Огнената наследница

Нямаше друг избор, освен да вземе наметалото на крочанката и да постави старото си върху тялото, което падна, за да бъде разкъсано от насъбралите се вещици.

„Превърнали са ви в чудовища.“

Манон погледна към уивърна. Върхът на опашката му шаваше като на котка. Никой не бе забелязал, когато тя напусна празненствата. Дори Астерин пи от кръвта на крочанката и не видя как Манон изчезва в тълпата. Каза на Сорел, че ще види Абраксос. А третата по някакъв начин я остави да си тръгне сама.

Летяха, докато луната не се извиси и вече не можеше да чуе виковете и кикота на вещиците в Омега. Заедно седнаха на последната от планините Рюн. Тя се загледа в безкрайните поля между върховете и западното море. Нейде там, зад хоризонта, бе домът, който не познаваше.

Крочанките бяха лъжкини и обичаха да поучават. Вещицата вероятно бе харесала малката си реч. Последен подвиг.

„Жал ни е за вас.“

Манон потърка очи, опря лакти на коленете си и надникна в пропастта долу.

Не трябваше да обръща внимание на това. И нямаше, ако не бе погледът на Кийли, докато падаше, докато се бореше с последни сили да спаси своята Петра. Ако не бе крилото на Абраксос, пазило Манон от ледения дъжд.

Уивърните бяха създадени да убиват, да всяват ужас в сърца на враговете си, да разкъсват. И все пак...

И все пак. Манон погледна към обсипания със звезди хоризонт и остави лицето си на топлия пролетен вятър, доволна от спокойния силен спътник, застанал до нея. Бе странно. Да е благодарна, че някой друг го има.

А имаше и още едно странно чувство, което я притискаше, караше я да си повтаря сцените от столовата отново и отново. Не познаваше съжалението. Не и наистина.

Ала съжаляваше, че не знае името на крочанката. Че не знае кому е принадлежало новото наметало върху раменете ù, откъде е дошла носителката му, как е живяла...

И макар вечният живот да си бе отишъл още преди десет години, тази мисъл я накара да се почувства невероятно тленна.

Едион подсвирна тихо и предложи на Каол да си разделят бутилка вино на покрива на апартамента на Селена. Каол, на който не му бе до пиене, поклати глава.

– Съжалявам, че не съм бил там да го видя с очите си – усмихна се генералът като вълк – и съм изненадан, че не ме осъждаш за това, че го казвам.

– Каквито и същества да е пратил кралят с Нарок, не смятам, че са били невинни хора – отвърна Каол. – Не съм сигурен дали изобщо са били хора.

Бе го сторила. Бе направила такова изявление, че дни по-късно Едион продължаваше да празнува. Тихо, разбира се.

Тази вечер Каол бе дошъл с идеята да каже на Едион и Рен какво знае за заклинанието, което кралят бе използвал и как могат да го унищожат. Но още не го бе направил. Чудеше се какво би сторил Едион с това знание, особено след три дни, когато Каол заминеше за Аниел.

– Когато тя се върне у дома, ще трябва да се криеш в Аниел – рече Едион и отпи от бутилката. – Щом се разбере коя е била през всичките тези години.

Каол знаеше и вече се готвеше да изведе и Дориан и Сорша от замъка. Не бяха сторили нищо лошо, но бяха негови приятели. Ако кралят узнаеше, че Селена е Елин, щеше да е точно толкова смъртоносно, колкото и ако разбереше, че Дориан е магьосник. Когато тя се върнеше, всичко щеше да се промени.

А Елин щеше да се върне. Макар и не при Каол. Щеше да се върне в Терасен, при Едион, Рен и придворните, които се събираха в нейно име. Щеше да си отиде у дома, за да се вдигне на война, натоварена с отговорност за предстоящите кланета.

Част от него все още не можеше да осъзнае какво е сторила с Нарок. Това бе нейният боен вик, отекнал през морето. Не можеше да приеме, че в нея има такава кръвожадност и непоклатимост. Дори като Селена на моменти му бе трудно да я преглътне и бе отклонявал поглед, ала като Елин... От мига, в който осъзна коя е, бе наясно, че Селена винаги би избирала него, Елин обаче – не.

И не Селена Сардотиен щеше да се върне на континента. Щеше да отнеме време, знаеше той – да спре да го боли, да я забрави. Но болката нямаше да е завинаги.

– Има ли нещо... – Едион стисна челюсти, все едно се чудеше дали да зададе останалата част от въпроса си, – което искаш да ù кажа или да ù дам?

Във всеки момент и по всяко време Едион можеше да избяга към Терасен и към кралицата си. Окото на Елена грееше на врата му Каол. Той почти се протегна към него. Ала не можеше да събере сили да ù предаде това послание, нито да се откаже окончателно от нея. Още не. Така и не можа да се реши да каже ли на Едион за часовниковата кула.