Сара Маас - Огнената наследница

Дано Тъмнината бъдеше милостива...

Манон освободи Петра. Синьокръвната наследница увисна като труп в ръцете ù, а косата ù я шибна през лицето като хиляда малки ножа. Уви парче кожа около себе си и Петра – веднъж, втори път. Върза го и прокара ръце между тези на Петра. Кийли остана стабилна. Каньонът се затвори около тях, всичко потъна в сянка. Манон изрева от тежестта, когато изтръгна вещицата от седлото и стремената. Скалите профучаха между тях, но сянка затъмни слънцето – Абраксос, който се бе спуснал към нея, малък и пъргав. Бе единственият уивърн, спускал се с такава скорост в каньона някога.

– Благодаря – каза тя на Кийли и изстреля себе си и Петра във въздуха.

Падаха около миг, прекалено бързо, но после Абраксос се появи с разперени нокти. Грабна ги и ги отнесе над ръба на каньона, високо във въздуха, в безопасност.

Кийли удари дъното на каньона с тътен, който отекна в планините, и не се изправи повече.

Черноклюните спечелиха военните игри, а Манон бе коронована за Водачка на крилото пред всичките натруфени и потни мъже на Адарлан. Тя обаче бе видяла лицето на баба си, когато свали Петра на наблюдателната площадка – видя отвращението, изписано върху него.

Манон пренебрегна Синьокръвната матрона, която бе паднала на колене от благодарност. Дори не видя Петра, докато се измъкваше. На следващия ден се разнесе мълва, че Петра не може да стане от леглото си. Нещо в душата ù се прекършило със смъртта на Кийли.

Злощастен инцидент, причинен от неконтролируемите уивърни, бе казала матроната на Жълтоногите, а Искра ù пригласяше. Манон обаче бе чула заповедта ù за убийство.

Бе готова да я предизвика, но и Петра бе чула заповедта. Отмъщението се полагаше на нея.

Трябваше да остави вещицата да умре, ù бе креснала баба ù онази нощ и я бе зашлевявала отново и отново заради липсата на дисциплина, подчинение и жестокост.

Ала Манон не се извини. Не можеше да заглуши звука от удара на Кийли в земята. Малка част от нея, може би слаба и недисциплинирана, се зарадва, че животното не бе умряло напразно.

Манон получи похвала от всички останали и прие похвалите на всички прокълнати от боговете сборища, все едно от чия кръв бяха.

Водачка на Крилото. Повтори си го тихо, когато двете с Астерин, следвани от половината от останалите Тринадесет, приближиха столовата, където трябваше да се състоят празненствата.

Другата половина вече бяха там и търсеха възможни заплахи или клопки. Вече бе Водачка на Крилото и бе унизила Искра. Останалите щяха да са още по-свирепи. Щяха да искат да я победят и да вземат поста ù.

Тълпата бе весела, навсякъде блестяха железни зъби, а в чашите се лееше истинска прясна бира, донесена от отвратителните мъже от Адарлан. Манон получи една, а Астерин ù я взе, отпи малко и изчака за миг, преди да ù я върне.

– Биха те отровили – рече Втората и ù намигна, докато крачеха към предната част на залата, където я чакаха трите матрони. На игрите мъжете бяха направили малка церемония, ала тази бе за вещиците. За Манон.

Скри усмивката си, когато тълпата се раздели, за да я пусне.

Трите Върховни вещици седяха на импровизирани тронове, подобни на богато украсените столове, които бяха намерили. Когато Манон притисна два пръста в челото си, Синьокръвната матрона се усмихна. Жълтоногата не направи нищо, а баба ù, която седеше в центъра, се усмихна съвсем леко.

Като змия.

– Добре дошла, Водачко – рече баба ù. Вещиците се развикаха, с изключение на Тринадесетте, които останаха сдържани и спокойни. Нямаше нужда да крещят. Те бяха безсмъртни, вечни и напълно смъртоносни.

– Какъв дар бих могла да ти дам, каква корона да положа на челото ти, та да почета това, което ще сториш за всички нас? – запита се баба ù. – Имаш хубав меч, вярна дружина... – Тринадесетте си позволиха да се усмихнат. – Какво да ти дам, което още нямаш?

Манон сведе глава.

– Нищо не искам, освен честта, която вече си ми дала.

– А ново наметало? – изсмя се баба ù.

Манон се изпъна. Не можеше да откаже, ала... това бе нейното наметало. Винаги бе било.

– Твоето е доста опърпано – продължи баба ù, след което махна на някой в тълпата. – Ето го дара ни за Водачката на Крилото. Ново наметало.

Чуха се стенания и ругатни, ала тълпата ахна жадно и нетърпеливо, когато окована вещица с кафява коса бе замъкната от три Жълтоноги бабички и поставена на колене пред Манон. Ако съсипаните ръце, изпочупените пръсти, раните и изгарянията не подсказваха каква е, то кървавочервеното наметало го правеше.