Сара Маас - Стъкленият трон

Калтейн риташе и пищеше в ръцете на стражите, но масата на краля ставаше все по-малка и по-малка. Когато стигнаха портите на замъка, херцогът й се ухили и мечтите й станаха на прах.

Следващата сутрин Дориан вирна брадичка, когато баща му погледна към него. Не сведе очи, независимо колко секунди отминаха тихо. Баща му бе позволил на Каин толкова дълго да се гаври със Селена, въпреки че видимо бе упоена... Бе цяло чудо, че Дориан още не му се бе разкрещял. Но имаше нужда от тази аудиенция.

— Е? — попита кралят накрая.

— Бих искал да науча какво ще се случи с Каол за това, че уби Каин.

— Какво, мислиш, трябва да се случи? — заблестяха черните очи на баща му.

— Нищо — отвърна Дориан. — Той го уби, за да защити Сел... за да защити асасина.

— Значи мислиш, че живота на един асасин е по-ценен от този на един войник?

Сапфирените очи на Дориан потъмняха.

— Не, но мисля, че няма чест в това да нападнеш някого в гръб, след като те е победил.

Ако узнаеше, че Перингтън и баща му стоят зад това, че са имали роля в отровата, пусната от Калтейн в чашата й... Ръцете на Дориан се свиха в юмруци.

— Нямало чест, а? — поглади брадата си кралят на Адарлан. — А щеше ли да ме посечеш, ако аз бях посегнал да я убия по този начин?

— Ти си моят баща — каза той внимателно. — Вярвам, че изборът, който би направил, е правилният.

— Какъв си ми сладкодумен само! Почти колкото Перинггън.

— Значи няма да накажеш Каол?

— Няма причина да се лишавам от услугите на един кадърен капитан на стражата.

— Благодаря ти, татко — въздъхна Дориан. Благодарността в очите му бе искрена.

— Друго има ли? — попита кралят разсеяно.

— Аз. — Дориан погледна към прозореца, а после към баща си и събра кураж за втория въпрос. — Искам да зная какво смяташ да правиш с асасина.

Баща му се усмихна така, че кръвта на Дориан се смрази.

— Асасинът — повтори баща му. — Ами, тя бе много безчестна в дуела. Не зная дали е редно такава ревяща кокошка да бъде мой шампион, все едно дали е била отровена, или не. Ако беше наистина добра, щеше да забележи отровата преди да я изпие. Може би трябва да я изпратя обратно в Ендовиер.

Дориан изпусна нервите си със зашеметяваща скорост.

— Грешиш за нея! — започна той, но после поклати глава. — Но каквото и да ти кажа, няма да я видиш по друг начин.

— Какво има да виждам в един асасин, ако не чудовище? Доведох я тук, за да ми слугува, не да се бърка в живота на сина ми и империята ми.

Дориан се озъби. Никога не бе дръзвал да погледне към баща си така. Стори му се невероятно. Докато баща му сядаше бавно, Дориан се запита дали вече не започва да го счита за истински проблем. С изненада установи, че не му пука. Може би бе настъпил моментът да потърси сметка за Делата на краля.

— Тя не е чудовище — каза Дориан — Всичко, което е сторила, е било, за да оцелее.

— Така ли ти каза? Да оцелее? Могла е да се хване на всякаква работа, за да оцелява, но е избрала убийствата. Защото й харесват. Вече те върти на малкия си пръст, а? Хитрушата ми тя! Какъв политик щеше да излезе от нея, ако се бе родила мъж.

Дориан изръмжа.

— Не знаеш какви ги приказваш. Аз не изпитвам нищо към нея.

Но с това изречение Дориан разбра, че е сгрешил и че баща му е намерил слабото му място — ужаса, че ще му отнемат Селена. Ръцете му безсилно увиснаха.

Кралят погледна към престолонаследника.

— Когато ми е удобно, ще й предложа договор. А ти дотогава ще си мълчиш по въпроса, момче.

Дориан сподави студената ярост в себе си, защото една картина изплува в съзнанието му — начинът, по който Нехемия бе подала на Селена жезъла си. Нехемия не беше глупачка. Също като престолонаследника, тя знаеше, че символите имат сила. Селена може и да бе шампион на баща му, но бе спечелила титлата с оръжие от Ейлве. И макар Нехемия да играеше игра, която не бе способна да спечели, Дориан не можеше да отрече, че й се възхищава за смелостта да опита.

Може би някой ден щеше да събере сили да попита баща си за онези избити бунтовници. Но този ден нямаше да е днес. Рано беше. Сега щеше само да даде начало.

Той погледна баща си, задържа главата си високо вдигната, и каза:

— Перингтън иска да използва Нехемия за заложница, за да държи бунтовниците от Ейлве изкъсо.

— Така ли искал? — наклони глава баща му. — Това е интересна идея. Съгласен ли си с нея?

Дориан усети как дланите му започват да се потят, но запази лицето си безизразно.

— Не, не съм. Смятам, че имаме повече достойнство.