Сара Маас - Стъкленият трон

Селена се събуди и простена. Притисна с ръка сърцето си, което бясно биеше, а гърдите й се издигаха и спускаха. Беше просто лош сън.

Огънят бе догорял, а студената сива светлина на утрото проникваше през завесите. Просто кошмар. Явно по някое време бе задрямала. Стисна амулета си и прокара палец по камъка в центъра му.

„Страшно ми помогна срещу онова нещо, няма що."

Тя се намръщи, зави с одеялото си Лапичка и погали главата на кученцето. Зората бе близо. Бе преживяла и тази нощ.

С въздишка Селена се облегна назад и притвори очи.

Няколко часа по-късно, когато новината за бягството на Нокс се разпространи, тя получи съобщение, че последното изпитание е отменено. Утре щеше да се дуелира с Грейв, Рено и Каин за победата.

Утре се решаваше свободата й.

Гората около Дориан бе замръзнала и неподвижна, а снегът падаше на преспи от дърветата, когато той минаваше покрай тях. Очите му се стрелнаха към храстите. Имаше нужда днес да излезе на лов, дори и само за да го разхлади леденият въздух.

Всеки път, щом затвореше очи, виждаше лицето й. Тя витаеше в мислите му и го караше да мечтае за велики подвизи в нейно име, за това да бъде мъж, който заслужава короната.

Не знаеше обаче какво чувства Селена. Бе го целувала жадно, но жените, които бе харесвал в миналото, винаги бяха били жадни. Те го изпиваха с поглед, а тя просто седеше и го наблюдаваше така, както котката гледа мишка.

Дориан се стегна, когато долови движение наблизо. Един елен стоеше на около десет метра от него и ядеше дървесна кора. Той спря коня си и изтегли стрела от колчана.

Но после свали лъка.

Утре бяха дуелите. Ако нещо й се случеше... не, тя щеше да се справи. Беше силна, бърза и умна. А той беше отишъл твърде далеч — не биваше да я целува. Сега нямаше значение как вижда бъдещето си и с кого ще го прекара. Не можеше да си представи да е с друга. Да иска друга.

Заваля сняг. Дориан се загледа в сивото небе и продължи ездата си към притихналото игрище.

Селена застана пред вратите на балкона си и погледна надолу към Рифтхолд. Покривите все още бяха покрити със сняг, а светлините грееха от всеки дом. Щеше да й изглежда красиво, ако не знаеше каква поквара цари в града и какво чудовище го управлява. Надяваше се Нокс вече да е много далеч. Бе казала на стражите си, че не иска никакви посетители тази вечер, в това число и Дориан и Каол. Някой бе почукал, но тя не отговори и въпросният скоро си тръгна, без да опита отново.

Тя постави ръка на стъкления прозорец, наслаждавайки се на мраза. Часовникът удари дванайсет.

Утре — или вече бе днес? — тя щеше да се изправи срещу Каин. Двамата никога не се бяха били на тренировка. Другите шампиони прекалено нетърпеливо се хвърляха срещу него. Той бе силен, но не така бърз като нея. За сметка на това бе издръжлив. Щеше да й се наложи да избягва ударите му известно време. Само се молеше всичкото тичане с Каол да й помогнеше да не капне от умора преди Каин. Ако загубеше.

„Не си го и помисляй."

Подпря чело на стъклото. Щеше ли да бъде по-голяма чест да падне в дуела, отколкото да се върне в Ендовиер? Или щеше ли да бъде по-голяма чест да умре, отколкото да стане шампион на краля? Кого ли щеше да й нареди да убие?

Като Асасин на Адарлан бе имала някои привилегии. Дори когато Аробин Хамел бе направлявал живота й, тя винаги бе имала възможността да отказва задачи. Не посягаше на деца. И на никого от Терасен. Кралят обаче можеше да й заповяда да убие всеки. Да не би Елена да очакваше да му откаже, след като станеше негов шампион?

Стомахът й се надигна. Сега не можеше да мисли за това. Трябваше да се съсредоточи върху Каин, да измисли стратегия, с която да го умори.

Но колкото и да се мъчеше, единственото, за което си мислеше, бе полумъртвото от глад момиче, извлечено от Ендовиер в един есенен ден от сърдития капитан на стражата.

Какво ли щеше да каже на принца, ако знаеше, че може да изгуби толкова много? Щеше ли да се разсмее, ако бе заподозряла, че други неща — други хора — ще й станат толкова скъпи, колкото и свободата й?

Селена преглътна буцата в гърлото си. Може би имаше и други причини да се бори утре. Може би няколкото месеца в замъка не й бяха достатъчни. Може би... може би искаше да остане тук не само заради свободата си. Това бе нещо, на което полумъртвата робиня от Ендовиер никога не би повярвала.

Но бе вярно. Искаше да остане.

И това щеше да направи утрешния ден още по-труден.