Сара Маас - Стъкленият трон

— Нищо не разбирам — отвърна Нокс и отстъпи още една крачка назад.

— Не ти и трябва. Теб обаче не те връщат в мините при провал, а шампион няма да станеш, дори да стигнеш дуелите. Затова бягай!

— Искам ли да знам какво избива шампионите?

Селена потисна ужаса при спомена за зъбите и зловонието на ужасното същество.

— Не — отвърна тя и дори не успя да прикрие страха в гласа си. — Не ти трябва. Просто ми се довери. Не се опитвам да намаля броя на опонентите си с измама.

Каквото и да бе зърнал в изражението й, накара раменете му да увиснат.

— А през цялото време си мислех, че си хубавелка от Белхейвън, която краде бижута, за да привлече вниманието на богатия си татко. Не съм и подозирал, че си кралицата на подземния свят. — Той се усмихна унило. — Но благодаря, че ме предупреди. Можеше да не кажеш нищо.

— Ти единствен ме прие на сериозно — каза тя и му се усмихна искрено. — Изненадана съм, че изобщо ми вярваш.

Бруло им изкрещя и те се върнаха в групата. Каол не я изпускаше от поглед. После със сигурност щеше да я разпита за разговора.

— Селена — каза Нокс и тя се стресна при звука на името си, — направи ми една услуга. — Той доближи уста до ухото й. — Откъсни дебелата глава на Каин — прошепна и се ухили лукаво. Селена само се усмихна и кимна.

Нокс си тръгна рано през нощта, измъкна се от замъка, без да каже дума на никого.

Часовникът удари пет и Калтейн сподави подтика да потърка очи, докато опиумът проникваше във всяка пора на тялото й. Светлината на залязващото слънце заля коридорите на замъка в червено, оранжево и златно и цветовете се смесиха. Перингтън бе помолил Калтейн да се присъедини към него за вечеря в Голямата зала. Обикновено тя не смееше да пуши преди официални обеди и вечери, но главоболието, което я измъчваше цял следобед, бе станало още по-силно.

Коридорът й се стори безкраен. Тя не обърна внимание на вървящите около нея придворни и слуги, а се съсредоточи върху отминаващия ден. Някой я приближи, тъмно петно на фона на златната и оранжева светлина. От него сякаш се стичаха сенки и потичаха като разлято мастило по стените и прозорците.

Тя се опита да преглътне, но усети, че устата й е пресъхнала, а езикът — натежал.

Всяка стъпка я доближаваше до него — правеше го по-голям и по-висок. Сърцето й запулсира бясно. Изглежда, бе прекалила с опиума. Във въздуха се разнесе шепотът на криле и тя можеше да се закълне, че между премигванията си вижда неща, които кръжат около него и описват бързи свирепи кръгове. Те чакаха ли, чакаха.

— Милейди — каза Каин и кимна с глава, докато отминаваше.

Калтейн не отвърна нищо. Стисна потни длани и продължи към Голямата зала. Отне известно време плясъкът на крилете да заглъхне, но щом стигна масата на херцога, тя бе напълно забравила за случката.

След вечеря Селена седна на шахматната дъска срещу Дориан. Целувката, последвала бала преди два дни, не бе толкова лоша. Даже, ако трябваше да бъде честна, й се бе сторила хубава. Разбира се, той се бе върнал и засега не бе питал нищо нито за белезите по ръката й, нито за целувката.

А и тя никога не би му разказала за ридерака, дори и след милион години. Може и да изпитваше нещо към принца, но ако той кажеше на баща си за силата на Знаците и Портите.

Кръвта й се смрази само при мисълта за това.

Докато гледаше осветеното му от свещите лице обаче, не намираше никаква прилика между него и баща му. Виждаше само, че е мил, умен. може би малко надменен, но. Селена почеса ушите на Лапичка с пръстите на краката си. Бе очаквала от него да я забрави и да си намери нова обожателка след като вече я бе целунал.

А дали изобщо бе искал да я целува?

Той размърда Върховната си жрица и Селена се изсмя.

— Наистина ли играеш така? — попита. На лицето му се изписа объркване, тя взе пешката си, придвижи я по диагонал и му взе фигурката.

— Проклятие! — извика той и Селена се разсмя.

— Ето — подаде му тя фигурката, — вземи я и направи нов ход.

— Не. Приемам мъжки загубите си.

Двамата се засмяха, но в стаята скоро настъпи тишина. На устните й все още играеше усмивка, а той се протегна към ръката й. Тя искаше да се отдръпне, но не можеше да се насили да го направи. Той задържа ръката й над игралната дъска и сръчно долепи дланите им една до друга, преплитайки пръсти с нейните. Ръката му бе загрубяла, но здрава.

Облегнаха преплетени ръце на масата.

— На човек му трябват и двете ръце, за да играе шах — каза тя и се запита дали е възможно сърцето й да избухне. Лапичка изсумтя и се отдалечи, вероятно към любимото си скривалище под леглото.