Сара Маас - Стъкленият трон

Калтейн уви червения плащ около себе си и се наслади на топлината му. Защо бяха организирали дуелите навън? Щеше да замръзне преди проклетницата да пристигне! Завъртя стъкленицата в джоба си и се загледа към двата бокала на дървената маса. Десният бе предназначен за Сардотиен. Не биваше да ги обърква. Погледна към Перингтън, който стоеше до краля. Той си нямаше идея какво щеше да стори Калтейн, когато разкарат Сардотиен и Дориан отново бъде свободен. Кръвта й кипна.

Херцогът приближи и Калтейн задържа погледа си върху покритата веранда, където щеше да се проведе дуелът. Перингтън спря и образува стена между нея и останалите съветници, така че да не я виждат.

— Малко е хладно за дуел навън — каза той. Калтейн се усмихна и остави краищата на мантията й да докоснат масата, докато той й целуваше ръка. Придворната скри свободната си ръка в широкия ръкав и изсипа съдържанието на стъкленицата във виното. След това я прибра обратно в джоба си. Количеството бе съвсем малко, колкото да отслаби Сардотиен, да я замае и дезориентира.

На прага се появи един страж, а после още един. Между тях изникна фигура. Носеше мъжки дрехи, макар Калтейн да бе принудена да признае, че черно-златния й жакет е доста стилен. Беше й трудно да приеме тази жена като асасин, но когато я видя сега, всичките й странности й се сториха логични. Калтейн прокара пръст по бокала и се усмихна.

Шампионът на херцог Перингтън се появи иззад часовниковата кула и Калтейн повдигна вежди. Наистина ли смятаха, че Сардотиен може да победи такъв мъж, ако не е упоена?

Калтейн отстъпи от масата, а Перингтън седна до краля, когато другите двама шампиони пристигнаха. Лицата им бяха изопнати и жадни за кръв.

Застанала на широката веранда, опасваща обсидиановата часовникова кула, Селена се опита да не трепери. Не виждаше защо бяха решили дуелите да са навън, освен за да накарат шампионите да се чувстват още по-неудобно. Тя погледна с копнеж към стъклените прозорци, които опасваха стената на замъка, а после и към мразовитата градина. Ръцете й вече бяха изтръпнали. Тя ги прибра в подплатените с кожа джобове и приближи Каол, който стоеше върху огромно дърво, нарисувано на плочите.

— Ужасно студено е — каза тя. Яката и ръкавите на черния й жакет бяха покрити със заешка кожа, но тя не беше достатъчна. — Защо не ми каза, че ще се бием навън?

Каол поклати глава, докато гледаше към Каин и Рено. Наемникът от Залива на Черепа също изглеждаше много нещастен.

— Не знаехме. Кралят го реши преди малко — отвърна Каол. — Поне ще свърши бързо.

Той се усмихна леко, но Селена не му отвърна със същото.

Небето бе ясно синьо и тя стисна зъби, когато вятърът задуха яростно в нея. Тринайсетте места около масата се запълваха, а в центъра седнаха кралят и Перингтън. Калтейн бе застанала зад Перингтън и носеше красиво червено наметало с бяла козина по краищата.

Очите им се срещнаха и Селена се учуди на това, че жената й се усмихна. Калтейн погледна настрани, към кулата, и Селена проследи погледа й.

И разбра.

Каин се бе облегнал на часовниковата кула. Туниката едва прикриваше огромните му мускули. С цялата тази открадната сила... колко ли по-могъщ щеше да бъде, ако ридеракът бе разкъсал и нея? Още по-лошо бе, че носеше официалната червено-златна униформа на кралски страж. Уивърнът бе разперил криле на гърдите му. Мечът на кръста му бе красив и несъмнено подарък от Перингтън. Дали херцогът знаеше каква сила владее шампиона му?

Дори и Селена да се опиташе да го разкрие, никой нямаше да й повярва.

Догади й се, но Каол я хвана за лакътя и я отведе до далечния край на верандата. Тя видя как двама старци я гледат напрегнато от масата. Кимна им.

„Лордовете Уризен и Гарнел. Изглежда сте получили това, което желаехте толкова силно, че да убивате за него. И някой ви е казал коя съм всъщност."

Бяха минали две години, откакто я бяха наели поотделно, за да убие един и същи човек. Не им бе казала, разбира се, и бе прибрала парите и на двамата. Намигна на лорд Гарнел, той пребледня, събори бокала си с горещ шоколад и съсипа листата пред себе си.

Бе опазила тайните им, разбира се, иначе щеше да навреди на репутацията си. Но ако свободата й станеше предмет на гласуване. Тя се усмихна на лорд Уризен, който отклони поглед. След това видя друг човек, който я наблюдаваше.

Кралят. Вътре в себе си тя изпищя, но сведе глава.

— Готова ли си? — попита Каол и Селена си спомни, че той е до нея.

— Да — отвърна тя, макар да не го мислеше. Вятърът разроши косите й с ледените си пръсти. Дориан се появи на масата, както винаги красив като бог, и я дари с мрачна усмивка. Прибра ръце в джобовете си и се обърна към баща си.