Стивън Кинг - Магьосникът

Роланд я вдигна — колко добре прилягаше на ръката му, колко естествено лежеше в дланта му, дори след всичките тези години — и надникна в мъглявите й, бурни дълбини.

— Винаги си било част от една магия — прошепна. Спомни си за Рия, както я беше видял в тази топка — старческите й, пълни със смях очи. Спомни си за пламъците от Жътвения огън, издигащи се около Сюзан, и превръщащи я в мираж.

„Проклето стъкло! — помисли си той. — Ако те разбия в пода, със сигурност ще се удавим в морето от сълзи, които се плискат във вътрешността ти… сълзите на онези, които си съсипало!“

И защо да не го направи? Ако го остави цяло, гнусното нещо може и да им помогне да се върнат на пътя на Лъча, но Роланд не вярваше, че в действителност се нуждаят от него. Смяташе, че Тик Так и съществото, което се беше нарекло Флаг, са били последното им препятствие. Зеленият дворец беше вратата им към Средния свят… и сега им принадлежеше. Бяха го превзели със собствени сили.

„Не можеш да си тръгнеш все още, Стрелецо. Не и докато не приключиш своя разказ, докато не споделиш истината за последните събития…“

Чий беше този глас? На Ванай? Не. На Корт? Не. Не беше и на баща му, който някога го беше измъкнал гол от леглото на проститутката.

Сега чуваше гласа на ка . Беше разказал толкова много за ужасната си четиринадесета година… но не беше завършил историята. Както при Дета Уокър и специалната чиния на синята леля, и тук имаше още нещо. Нещо скрито. Въпросът не беше дали те петимата могат или не могат да напуснат Зеления дворец и да се върнат на пътя на Лъча; ставаше дума за това, дали могат или не да продължат като ка-тет . Ако го направеха, не биваше да остане нищо скрито, налагаше се да им разкаже за последния път, когато беше погледнал в магьосническата топка преди много-много време. Три нощи след банкета, тогава беше. Трябваше да им каже за…

„Не, Роланд! — прошепна гласът. — Не просто да им кажеш! Не този път! Знаеш много добре!“

— Елате!

Те се скупчиха около него, а розовата светлина на топката се отразяваше в очите им. Вече бяха полухипнотизирани от нея, дори Ко.

— Ние сме ка-тет! — каза Роланд. — Ние сме един от многото. Изгубих моята единствена любов в началото на търсенето ми на Тъмната кула. Сега погледнете в това проклето нещо, ако можете, и вижте какво загубих след това. Вижте го веднъж и завинаги, вгледайте се добре!

Те погледнаха. Топката запулсира по-бързо. Грабна ги и ги понесе. Сграбчени в прегръдките на розовата буря, полетяха над Магьосническата дъга към Гилеад от преди години.

Джейк от Ню Йорк стои в коридора пред Голямата зала в Гилеад — по-скоро замък, тук в зелените земи, отколкото кметски дом. Той се оглежда и вижда Сузана и Еди изправени до завесата, очите им са разширени, стискат ръцете си. И Сузана е там — отново си има крака, поне за момента и това, което нарича „калъфчета“, е заменено от червени обувки като онези на Дороти.

„Отново има крака, защото това е сън“ — мисли си Джейк, но знае, че не е сън. Поглежда надолу и вижда Ко да го наблюдава със златистите си очи. Още носи червените ботушки. Джейк се навежда и го погалва по главата. Чувства козината на зверчето под пръстите си. Не, това не е сън!

Но Роланд не е тук, осъзнава той — те са четирима вместо петима. Осъзнава и нещо друго — въздухът в коридора е бледорозов и мънички розови обръчи обграждат смешните старомодни крушки. Нещо ще се случи, някаква пиеса ще се разиграе пред погледите им. Внезапно като че ли самата мисъл ги е призовала, момчето чува шум на приближаващи стъпки.

„Това е история, която знам! — мисли си Джейк. — Вече ми е разказвана.“

Когато Роланд се появява иззад ъгъла, той разбира и коя история е: тази, в която Мартин Броадклоук спира Роланд, докато той минава на път за тавана, където може и да е по-хладно. „Ти, момче! — ще каже Мартин. — Ела тук! Не стой в коридора! Майка ти иска да говори с теб.“ Но, разбира се, това не е истина и никога не е било, нито пък ще бъде — независимо как се приплъзва и измества времето. Мартин иска момчето да види майка си и да разбере, че Габриел Дисчейн е станала любовница на магьосника. Мартин иска да насили момчето да премине изпитанието прекалено рано, докато баща му го няма и не би могъл да го спре; иска да разкара змийчето от пътя си преди зъбите му да са пораснали достатъчно, за да хапе.

Сега ще видят всичко това: трагикомедията ще се разиграе по малко променен, но все тъй печален начин пред очите им. „Твърде съм млад“ — мисли си Джейк, но всъщност не е чак толкова малък — Роланд ще бъде само три години по-възрастен, когато пристигне в Меджис с приятелите си и срещне Сюзан на Големия път. Само три години по-голям е, когато се влюбва; и три години по-голям от него, когато я губи.