Стивън Кинг: Вълците от Кала

— Добър ден, сай — прозвуча висок, почти безизразен глас зад гърба му. — Тян се стресна и изкрещя, но това не направи впечатление на новодошлия. — Благословени и дълги дни — добави той. — Тук съм след дълго скитане, изцяло на твоите услуги.

Тян се обърна, за да погледне новодошлия, в този момент сестра му направи голяма крачка напред и едва не го повали. Юздите се изтръгнаха от ръцете му, изплющяха и се увиха около гърлото му. Без да подозира какво е причинила, Тия се втурна напред. Ремъците стегнаха гърлото на Тян. Той захриптя и отчаяно задърпа юздите. Анди го наблюдаваше безучастно, както обикновено се хилеше глуповато.

Тия направи още една крачка, Тян загуби равновесие. Стовари се на земята и удари хълбока си на един камък, но поне освободи гърлото си и успя да си поеме въздух. Ала само за миг. Проклета нива! Винаги бе носила нещастие! И вечно щеше да носи! Стисна здраво юздите, преди отново да се затегнат около гърлото му, и изкрещя:

— Стооой, кучко! Не мърдай, иначе ще ти увия големите и безполезни цици около врата!

Тя покорно спря и погледна любопитно назад. Устните и се разтегнаха в широка усмивка. Вдигна мускулестата си ръка и посочи:

— Анди! Анди дошъл!

— Не съм сляп — изръмжа Тян и се изправи, като разтриваше задника си. И там ли се беше разранил? Исусе, и още как.

— Добър ден, сай — поздрави я Анди и три пъти почука по металната си шия с трите си метални пръста. — Желая ти дълги дни и спокойни нощи.

Макар че поне хиляда пъти бе чувала официалния отговор на този поздрав, който гласеше: „А на теб два пъти повече“, Тия отново вдигна към небето широкото си безизразно лице и се закиска. Тян почувства изненадваща болка, не в ръцете, гърлото или натъртения си задник, а в сърцето. Смътно помнеше сестра си като малка — стройна и чевръста като водно конче, с ум като бръснач. После…

Изведнъж го обзе предчувствие. Сърцето му се сви. „Новината може да дойде всеки момент — помисли си. — Докато си губя времето в обработване на това проклето безполезно парче земя, което носи само лош късмет.“ Беше време. Крайно време.

— Анди.

— Да! Анди, твой верен приятел! Пред теб и на твоите услуги. Искаш ли да научиш хороскопа си, сай Тян? Пълноземие е. Луната е червена — в Средния свят я наричат Ловджийска луна. Ще те посети приятел! Делата ти ще са плодотворни! Ще ти хрумнат две идеи, една добра и една лоша…

— Лошата беше да дойда на тази нива — тросна се Тян. — Не ме интересува проклетият хороскоп, Анди. Защо си дошъл?

Вероятно нищо не можеше да помрачи усмивката на Анди — нали беше робот, последният в Кала Брин Стърджис и на стотици километри наоколо, но на Тян му се стори, че изражението му е тревожно. Роботът приличаше на човек, нарисуван от несръчна детска ръка, беше неестествено висок и неестествено хилав. Крайниците му бяха сребърни. Главата му представляваше кутия от неръждаема стомана, вместо очи имаше електрически крушки. Тялото му беше цилиндър от злато. По средата, където при един нормален човек се намират гърдите, бе щамповано:

ПРОИЗВЕДЕНО ОТ

НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС ООД

И

ЛАМЕРИК ИНДЪСТРИС

АНДИ

Предназначение: ВЕСТОНОСЕЦ (многофункционален)

Сериен номер: DNF-44821-V-63

Защо и как бе оцеляла тази глупава машина няколко поколения след гибелта на всички роботи, Тян нито знаеше, нито се интересуваше. Анди скиташе из цяла Кала (никога не напускаше границите и), крачеше на невъзможно тънките си сребърни крака, надничаше навсякъде, от време на време цъкаше тихо, докато запаметяваше (а може би и отсяваше — кой знае?) информация. Той пееше, предаваше клюки и слухове от единия до другия край на града (неуморим беше този робот-вестоносец), но най-голямо удоволствие явно му доставяше съставянето на хороскопи, макар всички в Кала да твърдяха, че предсказанията му не се сбъдват. Анди обаче имаше още една функция и тя бе най-важна.

— Защо си тук, торба с болтове и гайки? Казвай! Заради Вълците ли? Да не би да идват от Тъндърклап?

Тян се втренчи в глуповатото, усмихнато лице на Анди. Обля го студена пот. Молеше се глупавата железария да отговори „не“ и отново да предложи да му каже хороскопа или дори да изпее „Зелени царевични поля“, всичките трийсетина куплета.

С непомръкваща усмивка Анди отговори:

— Да, сай.

— Христосе и Исусе! — промълви Тян (подозираше, че Стареца използва двете имена за един и същ човек, но така и не си направи труда да си изясни въпроса). — Колко време остава?