Стивън Кинг: Вълците от Кала

Тян бе благословен (макар че малко фермери биха използвали тази дума) с три ниви: Крайречната, където родът му от незапомнени времена отглеждаше ориз, Крайпътната, където от също толкова отдавна Джафърдсови садяха остър корен, тикви и царевица от също толкова отдавна, и Крива нива, откъдето се сдобиваха предимно с камъни, мехури по дланите и разбити надежди. Тян не беше първият Джафърдс, решил да извлече полза от осемдесетте декара зад родната му къща; дядо му, съвършено нормален във всички други отношения, бе живял с убеждението, че там има злато. Майката на Тян пък си беше наумила, че може да отглежда порин, една изключително ценна подправка. Самият Тян бе вманиачен по мадригала. Без съмнение на Крива нива можеше да вирее мадригал. Трябваше да вирее. Беше се сдобил с хиляда семена (които струваха цяло състояние) и сега ги криеше под дъските в стаята си. Оставаше само следващата година да ги засее — което бе много по-лесно на думи, отколкото на дела.

Родът Джафърдс беше благословен с домашни животни, в това число три мулета, но само луд би използвал муле на Крива нива; още първия ден до пладне злощастното добиче я крак щеше да си счупи, я да бъде нажилено до смърт от стършели. Преди няколко години подобна участ едва не сполетя един от чичовците на Тян. Той бе дотичал у дома с отчаяни вопли, преследван от рояк огромни оси-мутанти с жила като пирони.

После откриха гнездото (е, Анди го откри — той не се боеше от оси, дори и гигантски), поляха го с керосин и го запалиха, но сигурно имаше още. Освен това бе пълно с дупки, а дупките не можеш да ги изгориш, нали? Старите хора наричаха терени като Крива нива „хлабава земя“. Бе осеяна с почти толкова дупки колкото с камъни, имаше и няколко пещери, които бълваха гнусен, вонящ на разложение въздух. Кой знае какви духове и таласъми витаеха в непрогледните им дълбини.

Отгоре на всичко най-опасните дупки никога не бяха там, където човек (или муле) би могъл да ги очаква. О, не, изобщо. Криеха се в най-безобидните туфи. Мулето ти си стъпва най-спокойно, изведнъж чуваш глухо изпращяване като от счупена клонка, и в следващия момент то вече лежи озъбено, с изцъклени очи и реве от болка. И така, докато не сложиш край на мъките му, а домашните животни бяха твърде ценни в Кала Брин Стьрджис, дори най-опърничавите.

Затова Тян впрягаше сестра си. Нямаше причина да не го прави. Тия беше тъпоумна и затова не можеше да послужи за нещо по-полезно. Бе едро момиче — тъпоумните винаги израстваха повече от нормалните хора — и се подчиняваше с готовност, Христос да и е на помощ. Стареца и беше направил Исусово дърво, което наричаше „разпятие“, и тя не се разделяше с него. Сега го беше окачила на шията си и като теглеше ралото, украшението се поклащаше.

Ралото бе прикрепено за раменете и с кожени ремъци. Тян стискаше железните ръкохватки на сечивото и направляваше сестра си с юздите. Пъхтеше и енергично дърпаше и разклащаше ралото, когато то се забиеше твърде дълбоко или запреше в някой камък. Беше краят на Пълноземие, но на Крива нива бе горещо като посред лято. Дрехите на Тия бяха подгизнали от пот и прилепнали към едрите и бедра. Всеки път, когато Тян тръскаше глава, за да отметне косата от очите си, се разхвърчаваха капчици пот.

— Пррр, кучко! Ще строшиш ралото. Сляпа ли си?

Не, не беше нито сляпа, нито няма, просто тъпоумна. Тя свърна рязко встрани. Тян политна напред; едва не си строши врата и си удари крака в друг камък — поредния, който Тия не беше видяла, а ралото като по чудо бе пропуснало. Когато почувства топлата струйка кръв по глезена си, той се запита (не за пръв път) каква лудост бе карала Джафърдсови винаги да се връщат тук. Дълбоко в себе си подозираше, че мадригалът не ще вирее по-успешно от порина, макар че дяволската трева щеше да намери добра почва — да, ако поиска, можеше да засади всичките осемдесет декара с този гнусен плевел. Трудното беше да не му позволява да расте, основна задача за всички жители на Нова земя. Буренът…

Ралото се наклони надясно, сетне рязко дръпна напред и едва не извади ръцете му от раменните стави.

— Прр! Спокойно, момиче! Ще ми откъснеш ръцете!

Тия вдигна широкото си, потно, безизразно лице към осеяното с ниски облаци небе и се разкикоти. Исусе, дори смехът и звучеше като магарешки рев. Ала все пак си оставаше смях, човешки смях. За кой ли път Тян се почуди, дали този звук не означава нещо. Дали тя разбираше думите му, или просто реагираше на тона му? Дали някои тьпоумни все пак…