Стивън Кинг - Вълците от Кала

Конят му прескочи труповете в началото на пътя. Сузана седеше от другата страна, при канавката, сред купчина метал и разлагащи се маски. Тя също бе покрита с кръвта на Маргарет Айзенхарт.

Роланд разбра, че Джейк отстъпва последния на Сузана, която не можеше да се присъедини към тях в дерето. Стрелеца кимна. Момчето бе видяло ужасни неща тази сутрин, беше преживяло ужасен шок, но щеше да се оправи. Ко — който ги чакаше в дома на отеца — със сигурност щеше да му помогне.

— О-РИЗИЯ1 — изкрещя Сузана и хвърли последната чиния, когато Вълкът насочваше коня си на изток, към онова, което бе негов дом.

Чинията изсвистя и посече върха на зелената качулка. За миг този последен крадец на деца остана на седлото, потрепери и алармата му зазвуча, викайки помощ, която нямаше да получи. После се преобърна назад, направи кълбо и падна с главата надолу. Сирената му секна.

„Така нашите пет минути свършиха“ — помисли си Роланд. Погледна пушещото дуло на револвера си и го прибра в кобура. Една по една алармите на повалените роботи започнаха да се изключват.

Заля го гледаше замаяно и с невярващи очи.

— Роланд!

— Да, Заля?

— Това ли е краят? Възможно ли е вече да ги няма? Наистина ли?

— Избихме ги до един. Преброих шейсет и един и сега всичките лежат на пътя или в канавката.

Съпругата на Тян остана неподвижно за миг, сякаш още осмисляше тази информация. После направи нещо, което изненада дори Роланд. Хвърли се върху него, притисна го в обятията си и обсипа лицето му със страстни целувки. Стрелеца потърпя известно време, после я отблъсна. Отвратителното чувство вече го обхващаше. Усещането за пълна безполезност. Чувството, че ще води тази битка или други като нея во веки веков, на едно място изгубвайки два пръста в щипките на чудовищни раци, на друго — може би око в ноктите на хитра вещица и че след всяка битка Тъмната кула ще му се струва малко по-далеч, вместо да се приближава. Всеки път болестта щеше да прониква все по-дълбоко в тялото му. „Стига — рече си. — Това са глупости.“

— Ще изпратят ли още? — попита Роса.

— Вероятно нямат какво повече да изпращат. Ако го направят, почти съм сигурен, че ще са по-малко. А вие вече знаете как да ги убивате, нали?

— Да.

Тя се усмихна зловещо. Очите и обещаваха още целувки за него, но по-късно, ако той иска.

— Идете в оризищата, двете със Заля. Извикайте останалите и им кажете, че вече е безопасно. Днес Господарката Оризия беше благосклонна към Кала. Също и към наследниците на Елд.

— Вие няма ли да дойдете? — попита Заля; беше се отдръпнала от него и страните и горяха. — Няма ли да дойдете, за да ви приветстват?

— Може би по-късно ще приемем приветствията им, но сега трябва да говорим ан-тет. Момчето преживя голям шок.

— Да — каза Роса. — Добре. Хайде, Зи. — Хвана Заля за ръката. — Ела да съобщим добрата вест.

Двете жени пресякоха пътя, като заобиколиха отдалеч мъртвия Бени. Останките му се държаха само благодарение на дрехите. Заля потрепери при мисълта за скръбта на баща му.

Сузана оглеждаше разпръснатите около канавката трупове. Откри един робот, чиято антена не беше съвсем откъсната и още се опитваше да се върти. Ръката на Вълка се свиваше и отпускаше неконтролируемо в прахта. Сузана взе голям камък и хладнокръвно премаза локатора. Вълкът веднага застина. Тихото бръмчене, което се чуваше от него, секна.

— Отиваме да извикаме останалите, Сузана — каза Роса, — но преди това искаме да те поздравим. Обичаме те като истинска приятелка!

Заля кимна:

— Казваме благодаря, Сузана от Ню Йорк. Много, много благодаря.

Сузана вдигна очи и се усмихна. За момент Росалита я изгледа смутено, сякаш бе видяла нещо странно в мургавото и лице. Сякаш се досещаше, че Сузана Дийн вече не е сред тях. После изражението и на съмнение изчезна и тя повтори:

— Отиваме да съобщим добрата вест, Сузана.

— Вървете и ги зарадвайте — отвърна Мия, ничията дъщеря. — Кажете им да идват. Кажете им, че опасността е преминала и който не вярва, да дойде да преброи мъртвите.

— Крачолите ти са мокри — отбеляза Заля.

Мия кимна замислено. Коремът и бе станал твърд като камък от контракциите, но тя не го издаваше с нищо.

— Това е кръв. — Тя кимна към обезглавения труп на Маргарет. — От нея.

Двете жени се хванаха за ръце и тръгнаха сред царевицата. Роланд, Еди и Джейк пресякоха пътя и се приближиха до Мия. Ставаше опасно. Е, може би не чак толкова; приятелите на Сузана изглеждаха замаяни от битката. Ако им се стореше малко странна, вероятно щяха да си помислят същото за нея.