Стивън Кинг: Песента на Сузана

— Ще им обясня какво искате да направите и ще призова доброволци — продължаваше Хенчик. — От шейсет и осем мъже от Кра-тена на Редпат, мисля, че всички, с изключение на четирима-петима, ще се съгласят да ви помогнат — да обединят силите си заедно. Това ще създаде могъщ кеф. Нали така го наричате? Кеф? Споделянето?

— Да — потвърди Роланд. — Споделянето на водата, така казваме ние.

— Едва ли ще успееш да събереш толкова много народ в пещерата — обади се Джейк. — Дори и половината от хората да седнат върху раменете на другата половина.

— Няма нужда да правим това — усмихна се Хенчик. — Ще поставим най-силните вътре в пещерата — онези, които наричаме изпращачи. Другите ще се наредят един до друг по пътеката, хванати за ръка. Ще бъдат там, преди слънцето да се издигне над покривите утре. Кълна се в дедите си.

— Ще трябва да вземем нашите магнити и зидарски отвеси — включи се Кантаб. Той наблюдаваше притеснено Еди — за никого не бе тайна, че младият мъж се чувстваше ужасно, а пък беше и стрелец. Един стрелец можеше да нанесе светкавичен удар — и то винаги в целта.

— Ще бъде твърде късно — каза глухо Еди. Лешниковите му очи се обърнаха към Роланд. Бяха кръвясали и помътнели от изтощение. — Утре ще бъде твърде късно дори и ако магията още не е изчезнала.

Роланд отвори уста да каже нещо и младият мъж вдигна предупредително пръст.

— Само не казвай ка, Роланд. Ако споменеш ка дори още веднъж, кълна се, че главата ми ще се пръсне.

Стрелеца нищо не каза.

Еди се обърна към двамата мъже, загърнати в тъмни наметала.

— Освен това вие също не сте сигурни дали магията ще продължи да действа, нали? Това, което е отворено тази нощ, може да се затвори утре сутринта. И тогава всичките отвеси и магнитчета на света няма да са в състояние да го отворят.

— Така е — кимна Хенчик. — Ала твоята жена взе магическото кълбо със себе си и ти можеш да си мислиш, каквото си искаш, ала ние сме доволни, че поне Средният свят и Граничните земи се отърваха от това проклятие.

— Бих продал душата си, за да го върна обратно и да го подържа в ръцете си — заяви Еди.

Всички в стаята изглеждаха потресени — дори Джейк — и Роланд поиска да каже на Еди, че не биваше да изрича това, че трябваше да си вземе думите назад. В търсенето на Кулата срещу тях играеха могъщи сили — тъмни сили — и Черната тринайсетица беше най-ясният знак за присъствието им. Това, което можеше да помогне, можеше, също и да навреди, защото топките на дъгата имаха собствена зловеща магическа енергия, а Тринайсетицата бе най-могъщата от всички. Навярно тя представляваше сбор от техните сили. Дори и да я притежаваха, Роланд щеше да направи всичко възможно, за да я задържи по-далеч от ръцете на Еди Дийн. В сегашното му лабилно състояние сферата щеше или да го унищожи, или да го превърне в свой роб за броени минути.

— Ако камъкът имаше уста, щеше да може и да пие — обади се сухо Роса и останалите я изгледаха учудено. — Еди, престани да умуваш над това колко ще продължи действието на магията и по-добре се замисли за пътеката, която води до пещерата. После си помисли за петте дузини мъже, повечето, от които са стари почти колкото Хенчик, а един-двама са слепи като прилели, и си представи как се опитват да се изкачат по стръмнината след здрачаване.

— Канарата — обади се Джейк. — Спомняш ли си канарата, от която си щял да паднеш, когато татко Калахан те спасил?

Младият мъж неохотно кимна. Роланд виждаше как се опитва да приеме онова, което не може да промени. Как иска да се хване за здравия разум.

— Сузана Дийн също е стрелец — рече синът на Стивън Дисчейн. — Навярно ще съумее да се погрижи за себе си за известно време.

— Не мисля, че тя владее себе си в момента — отвърна му Еди, — нито пък ти смяташ така. Става въпрос за бебето на Мия в крайна сметка и Мия ще дърпа конците, докато бебето — мъничето — се роди.

Тогава интуицията на Роланд проговори и както се бе случвало много пъти през годините, предчувствието му се оказа вярно.

— Възможно е да не е била на себе си, когато са избягали, ала смятам, че едва ли Мия ще успее да задържи водещата си роля през цялото време.

Калахан най-сетне проговори, надигайки поглед от книгата, която го бе потресла.

— И защо? — попита той.

— Защото това не е нейният свят — рече Стрелеца, — а светът на Сузана. Ако не намерят начин да се спогодят, може да намерят смъртта си.

Хенчик и Кантаб се отправиха към Манихейска Кала, за да разкажат на събралите се (които бяха предимно старци, и то все мъже) за случилото се през деня и да ги уведомят за отплатата, поискана от стрелците. Роланд отиде с Роса в нейната барака. Тя се издигаше на склона на хълма, до един нужник, който някога беше чист и поддържан, а сега бе целият в развалини. Вътре в него като безполезен страж лежаха останките от онова, което преди беше Анди, многофункционалният Робот вестоносец. Росалита бавно разсъблече Стрелеца, докато той не остана гол-голеничък. Тогава легна до него и втри в кожата му специални масла — котешко масло за раните му и мек, подобен на крем, благоуханен мехлем за по-чувствителните части от тялото му. После се любиха. Достигнаха кулминацията едновременно (нищо повече от обикновена физиологична случайност, която глупаците приемат за нещо съдбовно) и се заслушаха в пукота на фойерверките и ликуващите викове на хората, насъбрани се на градския площад на Кала, по-голямата част, от които вече се бяха напили от радост.