Стивън Кинг - Песента на Сузана

Защо обаче имам усещането, че ме дебне някаква опасност? Защо съм толкова убеден, че ако ме намерят проснат по очи на бюрото ми, починал от инфаркт (или пометен от своя „Харли“, навярно на шосе № 7), това ще се е случило по време на работата ми върху някой от тези свръхестествени уестърни? Толкова много хора разчитат на мен да завърша цикъла… И аз искам да го завърша! Господи, как искам само! Никакви Кентърбърийски разкази или Мистерията на Едуин Друуд не, мерси. Същевременно не мога да се отърва от усещането, че някаква антикреативна сила непрекъснато слухти около мен и си мисля, че мога да бъда забелязан много по-лесно, когато работя върху тези истории.

Добре, стига вече с тези врели-некипели. Излизам на разходка.

Очаквам до пет седмици книгата да бъде готова. Тази се оказа голямо предизвикателство, ала историята продължава да ме връхлита с изключително ярки детайли. Снощи гледах Седемте самураи на Акира Куросава и се зачудих дали пък това няма да се окаже правилната насока за том № 6, Върколаците от Средния свят (или нещо от сорта). Може би трябва да пообиколя и да проверя дали в някоя от видеотеките покрай шосето не може да се намери Великолепната седморка, която всъщност е американизираната версия на филма на Куросава.

Като стана дума за шосето, днес почти да падна в канавката заради един пич с микробус, който караше на зиг-заг по шосе № 7, очевидно пиян. Това стана на последния участък от пътя, точно преди да поема по относително по-безопасния Търтълбек Лейн. Едва ли ще кажа това на Таби — тя ще побеснее. Както и да е, вече се сблъсках със своя „пешеходен кошмар“ и за щастие това не се случи на онази част на пътя, минаваща покрай Слаб Сити Хил.

Отне ми малко повече време, отколкото предполагах, ала тази вечер завърших Магьосникът…

С Таби си взехме довиждане с Джо и приятната му жена; те се прибират в Ню Йорк. Бях щастлив да им подаря екземпляр от Магьосникът. Първият пакет готови книги пристигна днес. Кое изглежда и ухае по-хубаво от нова книга, особено пък от такава с твоето име на корицата? Това е най-невероятната работа на света — истински хора ми плащат истински пари, за да се гмурнат в света на моето въображение. Където, трябва да добавя, единствените, които ми изглеждат напълно реални, са Роланд и неговият ка-тет.

Мисля, че тази книга ще хареса много на верните ми читатели, и то не само защото завършва историята за Блейн Моно. Чудя се дали върмонтската баба с мозъчния тумор е все още жива? Предполагам, че не, ала ако е, ще бъда щастлив да и изпратя екземпляр с автограф…

Таби, Оуън, Джо и аз отидохме до Оксфорд тази вечер, за да гледаме филма Армагедон. Хареса ми повече, отколкото очаквах, може би и защото семейството ми беше до мен. Филмът изобилстваше от специални ефекти и се заиграваше с темата за края на света. Накара ме да се замисля за Тъмната кула и Пурпурния крал. Не е кой знае колко изненадващо.

Тази сутрин работих върху виетнамската си история, като писах както на ръка, така и на новия си „Пауър Бук“, което май означава, че съм започнал да бачкам сериозно. Хареса ми начинът, по който Съли Джон се появява повторно там. Въпрос: Дали Роланд Дисчейн и неговите приятели някога ще се срещнат с приятеля на Боби Гарфийлд — Тед Бротиган? И какви всъщност са тези отрепки, които преследват стария Тедстър? Работата ми все повече заприличва на фуния, през която всичко се стича в Средния и Крайния свят.

Тъмната кула е моята свръхистория — няма никакво съмнение в това. Когато я завърша, възнамерявам да си почина малко. А може и да се оттегля завинаги.

Днес следобед отново направих обичайната си разходка, след което взех Фред Хоузър с мен на срещата на Анонимните алкохолици във Фрайбърг. По пътя към къщи той ме помоли да му стана гарант и аз се съгласих; мисля, че наистина е решил сериозно да се откаже от пиенето, което е много добре. Говорихме си за така наречените „Пришълци“. Той разправя, че районът около Седемте града гъмжал от тях, че никога до сега броят им не е бил толкова голям и че всички хора приказвали само за това, разпространявайки какви ли не слухове.

— Добре, как тогава аз не съм чул нищо за тях? — попитах. Не получих никакъв отговор, освен странния начин, по който ме изгледа Фред. Продължих да упорствам и той най-накрая каза:

— Хората не обичат да говорят за тях пред теб, Стив, защото през последните осем месеца в района на Търтълбек Лейн са забелязани поне две дузини от тях, а ти твърдиш, че не си видял нищичко.