Стивън Кинг - Тъмната кула

— Не-е-е-еее, няма да посмееш! — изписка Тирана и докато се протягаше към оръжието, предницата на роклята й най-накрая се разкъса и огромните й гърди изскочиха на свобода. Бяха покрити с груба четина.

Отецът дръпна спусъка. Изстрелът прогърмя оглушително в голямата зала. Главата на Андрю експлодира като кратуна, пълна с кръв, оплисквайки създанията, скупчени зад него. Разнесоха се писъци на ужас и потрес — отрепките не можеха да повярват, че това се случва в действителност. Калахан дори имаше време да си помисли: „Май не очаквахте да стане така, нали?“ Както и: „Това достатъчно ли е, за да ме приемете в клуба? Ставам ли за стрелец вече?“

Може би не. Калахан впери поглед в човека-птица, който стоеше точно пред него на две маси разстояние — човката му се отваряше и затваряше, а гърлото му трепереше от вълнение.

Някогашният свещеник се усмихна и се подпря по-удобно на лакътя си, докато кръвта от разкъсаното му гърло попиваше в пода, след което се прицели с рюгера на Джейк.

— Не! — извика Мейман, вдигайки уродливите си ръце към лицето си в напълно безполезен опит за защита. — Не, НЕ МОЖЕШ…

„Мога и още как“ — помисли си отецът, обзет от почти детински възторг, и отново натисна спусъка. Мейман направи две неуверени крачки назад, после още една; блъсна се в някаква маса и се сгромоляса върху нея. Три жълти пера увиснаха във въздуха над главата му, поклащайки се лениво по пътя си към пурпурния килим.

В този миг до ушите на Калахан достигна свиреп рев — не на страх, а на глад. Мирисът на кръвта му най-накрая бе достигнал до преситените ноздри на древните вампири и вече нищо не бе в състояние да ги спре. Ето защо, ако не искаше да се присъедини към тях…

Татко Калахан, навремето отец Калахан от Сейлъмс Лот, насочи цевта на рюгера към себе си. Без да губи време в излишно търсене на вечността, криеща се в тъмнината на дулото на пистолета, той го притисна силно под брадичката си.

— Хайл, Роланд! — продума някогашният свещеник и разбра,

(вълната те са на гребена на вълната)

че го бяха чули. — Хайл, Стрелецо!

Показалецът му се натегна върху спусъка в момента, в който древните чудовища се нахвърлиха върху него. Калахан бе погребан под зловонието на ледения им, безкръвен дъх, но ни най-малко не изпитваше страх от тях. Напротив — никога преди не се беше чувствал толкова силен. Най-щастливите години от живота му бяха онези, когато бе прекарал като обикновен бродяга — не като Калахан свещеника, а като Калахан скитника. Сега имаше чувството, че съвсем скоро ще може да поднови този живот и да се скита накъдето поиска, изпълнил дълга си… и това беше хубаво.

— Нека откриеш своята Кула, Роланд, да влезеш вътре и да се изкачиш до върха й!

Зъбите на отдавнашните му врагове, тези древни братя и сестри на онова същество, което се наричаше Курт Барлоу, се впиха в него като отровни жила, ала Калахан изобщо не ги усети. Той се усмихна, докато натискаше спусъка, и този път избяга от тях завинаги.

Докато караха по черния път, извеждащ ги от къщата на писателя в Бриджтън, Еди и Роланд се натъкнаха на оранжев пикал с надпис „Централно електрозахранване на Мейн“. Близо до него стоеше мъж с жълта каска и жилетка в сигнален цвят и подрязваше клоните, застрашаващи увисналите електрически жици. Дали Еди усети нещо тогава — някакво раздвижване в силата? Нещо като предвестник на вълната, която се надигаше по Пътя на Лъча, носейки се към тях? По-късно си мислеше, че е било точно така, ала не можеше да каже със сигурност. Господ му бе свидетел, че се чувстваше доста странно, и защо не? Колко хора се бяха срещали със своите създатели? Добре де… Стивън Кинг не бе сътворил Еди Дийн — младият мъж, чийто Ко-Оп Сити се намираше в Бруклин, вместо в Бронкс — не, не още, не и през 1977… но Стрелеца бе сигурен, че след известно време писателят щеше да направи точно това. Как иначе той и Роланд щяха да се озоват тук?

Еди отби и спря пред пикапа на електрозахранването, слезе от колата и попита изпотения мъж с градинарските ножици за пътя към Търтълбек Лейн в Ловъл. Човекът с жълтата каска му обясни пространно как да стигне дотам, след което добави:

— Ако наистина сте решили да отидете там днес, трябва да поемете по шосе № 93. Или Блатистия път, както го наричат местните.

После вдигна ръка към Еди и предизвикателно го изгледа, като че ли очакваше непознатият да започне да спори с него, въпреки че младият стрелец не бе проронил и думичка, след като бе задал въпроса си.