Стивън Кинг: Тъмната кула

После древните създания, гуляещи зад гоблена, разкъсаха скверния параван и изскочиха навън, надавайки зловещи крясъци зад огромните си зъби, които не позволяваха на уродливите им усти да се затворят. Очите им бяха черни и изглеждаха слепи, а кожата по скулите и челата им, както и по ръцете им, бе осеяна със стърчащи зъби. Също като вампирите в голямата зала, телата им бяха заобиколени от аури, но не със син, а с толкова тъмен отровновиолетов цвят, че изглеждаха почти черни. От ъгълчетата на очите и устите им се стичаше отвратителна сукървица и те издаваха неразбираеми звуци, а някои даже се смееха; Калахан имаше впечатление, че вместо да артикулират звуците, те просто ги отхапваха от въздуха, сякаш бяха нещо, което можеше да бъде разкъсано на парчета.

Някогашният свещеник ги познаваше. Естествено, че ги познаваше. Нима не се бе озовал тук благодарение на един от тях? Това бяха истинските вампири, тези от първи тип, държани като скрито оръжие, и сега ги пускаха срещу тях.

Миниатюрната статуетка в ръката му ни най-малко не ги забави.

Калахан видя как Джейк се взира в чудовищните същества с пребледняло лице и блеснали от ужас очи, които сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, забравил за целта им при страховитата гледка.

Без да знае какво щеше да излезе от устата му, докато не го чу, някогашният свещеник изкрещя:

— Първо ще убият Ко! Ще го убият пред очите ти и ще излочат кръвта му!

Четириногият им приятел излая, когато чу името си. Погледът на момчето като че ли се проясни за момент, ала Калахан нямаше време да следва съдбата на момчето по-нататък.

— Костенурката няма да ги спре, но поне държи останалите на разстояние. Куршумите също няма да ги спрат, но…

Пронизан от усещане за déjà vu — и защо не, нали бе преминал през всичко това в дома на едно момче на име Марк Петри, — Калахан бръкна под разгърдената си риза и извади разпятието, което носеше там. То изтрака в дръжката на рюгера и увисна под него, излъчвайки ярко синьо-бяло сияние; двете древни чудовища, които се носеха най-отпред, тъкмо щяха да го сграбчат, когато внезапно се отдръпнаха назад, пищейки от болка. Някогашният свещеник видя как кожата им зацвърча и започна да се втечнява и тази гледка го изпълни със свирепа радост.

— Махнете се от мен! — извика Калахан. — Божията сила ви заповядва! Христовата сила ви заповядва! Ка от Средния свят ви заповядва! Силата на Бялото ви заповядва!

Въпреки това едно от създанията се хвърли напред — уродлив скелет в старинен, обрасъл с мъх вечерен костюм. На врата му висеше някакъв древен орден… Малтийски кръст може би? Вампирът замахна с ноктестите си пръсти към разпятието, ала отецът свали ръка в последната секунда и лапата на чудовището загреба въздуха на два сантиметра над него. В този момент Калахан се хвърли напред и заби върха на кръста в жълтеникавата кожа на челото на древната твар. Златното разпятие потъна в плътта като нажежен шиш в буца масло. Създанието с овехтелия костюм нададе гъргорещ вик на агония и заотстъпва назад. Някогашният свещеник отдръпна кръста си. За един кратък миг, преди древното създание да прикрие с лапи челото си, Калахан зърна раната, която кръстът му беше причинил, след което някаква гъста, жълтеникава сукървица започна да се процежда между ноктестите пръсти на създанието. Коленете му се подгънаха и то се строполи на пода между две маси. Събратята му мигом се отдръпнаха от него и закрещяха от възмущение и гняв, докато лицето на вампира се изкривяваше навътре под уродливите му ръце. Аурата му потрепна като свещ и изчезна, след което единственото, което остана от древната твар, бе локва жълтеникава, втечнена плът, която се процеждаше като бълвоч от ръкавите на сакото и крачолите на панталоните му.

Калахан закрачи бързо към останалите. Страхът му се беше изпарил. Сянката на срама, надвиснала над него от момента, в който Барлоу беше отнел разпятието му и го бе счупил, също бе изчезнала.

„Най-накрая свободен — помисли си той. — Най-накрая свободен, велики Боже Всемогъщи, най-накрая съм свободен.“ После си каза: „Вярвам, че това е изкупление. А това е добре, нали? Доста добре всъщност.“

— Ххх’рррли я! — изпищя един от вампирите, вдигайки ръце, за да закрие лицето си. — Гадна дрънкулка на Госсс’ода на оссцете, х’рррли я, ако ти стисска!

„Гадна дрънкулка на Господа на овцете, точно така. Но защо тогава се свиваш от страх?“