Стивън Кинг: Тъмната кула

В дома на семейство Петри Калахан не се бе осмелил да отговори на предизвикателството на Барлоу и това го бе погубило. Тук обаче, в „Дикси Пиг“, някогашният свещеник насочи разпятието към съществото, което бе дръзнало да проговори.

— Няма да подлагам на съмнение вярата си заради твар като теб, сай — изрече Калахан, а думите му отекнаха ясно в залата. Почти бе успял да изтика древните до свода, откъдето бяха излезли. По ръцете и лицата на стоящите най-отпред се бяха появили грозни тъмни тумори, разяждащи пергамента на древната им кожа като киселина. — И никога не бих захвърлил такъв стар приятел — за нищо на света! Но да го прибера ? Добре, щом толкова искаш… — и при тези думи отецът прибра разпятието под ризата си.

Неколцина от вампирите веднага се хвърлиха напред, а препълнените им от зъби усти се изкривиха в зловещи усмивки. Калахан протегна ръце към тях. Пръстите му (и дулото на рюгера) засияха, сякаш бяха обгърнати от сини пламъци. Очите на костенурката също грейнаха, а черупката й заблестя.

— Отдръпнете се от мен! — извика някогашният свещеник. — Божията сила и силата на Бялото ви заповядват!

Когато страховитият шаман се обърна към Предците, Мейман от тахийните почувства как чудесното, прелестно обаяние на Костенурката помръква. Той видя, че момчето е изчезнало, и това го разтревожи, ала се утеши с мисълта, че то е затънало още по-дълбоко с кълчищата, вместо да избяга оттук. Намереше ли обаче вратата към Федик и минеше ли веднъж през нея, Мейман щеше да бъде сполетян от страшни неприятности. Защото Сейър отговаряше пред Уолтър О’ Дим, а Уолтър се подчиняваше единствено на Пурпурния крал.

Сега обаче нямаше смисъл да мисли за това. Всяко нещо с времето си. Първо трябваше да оправят кашата с шамана и да насъскат Предците отгоре му, и едва тогава да се заемат с момчето. Можеха да го излъжат, че приятелят му го вика — току-виж това подействало…

Мейман (Човекът-канарче за Мия, Птицоглавият за Джейк) се запрокрадва напред и сграбчи Андрю — дебелака със смокинга с карираните ревери — с едната си ръка, хващайки още по-тлъстата му приятелка с другата, след което кимна към обърнатия с гръб към тях Калахан.

Тирана завъртя рязко глава, но Мейман отвори човката си и й изсъска заплашително. Тя се сви стреснато — Дета Уокър вече бе успяла да забие ноктите си в маската, която Тирана носеше, и сега тя висеше на парцали около челюстта и шията й. В средата на челото й червената й раничка се отваряше и затваряше като хрилете на умираща риба.

Мейман се обърна към Андрю и го пусна за момент, колкото да посочи към някогашния свещеник, след което се ухили зловещо и прокара ноктестата си лапа пред гърлото си в красноречив жест. Дебелакът кимна и отблъсна ръцете на жена си, която се опитваше да го задържи. Под човешката маска се виждаше как отрепката в крещящо яркия смокинг набира смелост. Той се хвърли напред със сподавен вик и обгърна шията на Калахан не с дланите си, а с дебелите си предмишници. В същия миг тлъстата му половинка изкрещя и блъсна статуетката от слонова кост от ръката на отеца. Изящната skölpadda тупна на тъмнопурпурния килим, отскочи под една от масите и така (като едно хартиено корабче, което някои от вас може би си спомнят) изчезна завинаги от тази история.

Предците продължаваха да стоят на разстояние от някогашния свещеник, както и вампирите от трети тип, които се хранеха в голямата зала, ала отрепките усетиха подходящия момент и започнаха да пристъпват напред — отначало колебливо, а после и по-уверено. Те обградиха Калахан, застинаха за миг, след което се нахвърлиха отгоре му с цялото си числено превъзходство.

— Пуснете ме, в името на Бога! — извика някогашният свещеник, ала от думите му нямаше никакъв ефект. За разлика от вампирите съществата с червените дупки в челата изобщо не реагираха на името на Бога на Калахан. Единственото, което му оставаше, бе да се надява, че Джейк няма да спре, нито пък ще се върне; че той и Ко ще отидат бързо като вихър при Сузана и ще я спасят, ако това е по силите им. Или ще загинат с нея, ако не успеят. И ще убият бебето й, ако им се удаде такъв шанс. Господи Боже всемогъщи, как се бе заблуждавал само! Трябваше да отнемат живота на нероденото още в Кала, когато имаха тази възможност.

Нещо се впи дълбоко във врата му. Вампирите щяха да дойдат всеки момент, без значение дали беше с разпятие или без. Щяха да се нахвърлят върху него като акули, каквито всъщност си бяха, веднъж само да подушат кръвта му. „Помогни ми, Боже, дай ми сили!“ — замоли се Калахан и почувства как силата се влива в него. Той се завъртя наляво, докато ноктите се впиваха в ризата му, раздирайки я на парцали. Изведнъж усети, че дясната му ръка се освобождава за миг, а рюгерът продължаваше да е между пръстите му, които го стискаха с желязна хватка. Някогашният свещеник го насочи към потното, пламтящо от омраза лице на тлъстака на име Андрю и допря дулото на пистолета (купен за самозащита в далечното минало от параноичния баща на Джейк) до меката червена рана, зейнала по средата на челото на отрепката.