Чу задъханото дишане и приглушеното ръмжене на Ко зад вечно озъбената му физиономия — перфектна малка машина. После долови и другия звук. Някакво тракане, придружено от бързо трополене. От тази комбинация зъбите на Калахан изтръпнаха, а кожата му внезапно изстина. Нещо се движеше под масите.
Ко беше първият, който видя приближаващите се насекоми, и веднага застина неподвижно като ловно куче, надушило следа — вдигнал едната си лапа във въздуха и издал главата си напред. В продължение на няколко секунди единствената негова част, която помръдна, бе тъмната и кадифена кожа на муцуната му, която първо се отдръпна назад, за да разкрие здраво стиснатите му, остри като игли зъби, после се отпусна, скривайки ги, и накрая отново потрепна.
Хлебарките ги връхлетяха. Каквото и да представляваха, явно костенурката Матурин, която татко Калахан държеше в ръката си, не означаваше нищо за тях. Някакъв дебелак, облечен в смокинг с карирани ревери, заговори нерешително, с почти въпросителен тон, на Птицоглавия:
— Не трябва да стигат по-далеч от тук, Мейман, нито пък да се върнат. Нали ни казаха да…
В този миг Ко се хвърли напред, а иззад здраво стиснатите му зъби се разнесе силно ръмжене. То изобщо не приличаше на звуците, които издаваше обикновено четириногият им приятел, и напомни на Калахан за балончетата от комиксите: „Аррррррр!“
— Не! — извика разтревожено Джейк. — Недей, Ко!
При вика на момчето пиянските крясъци и смехът зад гоблена рязко секнаха, сякаш съществата там внезапно бяха разбрали, че в ресторанта става нещо.
Ко не обърна никакво внимание на предупреждението на Джейк. Той схруска три от хлебарките една след друга, а пукотът от трошащите се черупки отекна с отвратителна яснота в притихналото помещение. Подобното на скункс зверче не направи никакъв опит да изяде гадините — само подхвърляше труповете, всеки от които бе с размерите на мишка, във въздуха, като отмяташе рязко глава и отпускаше смъртоносната хватка на челюстите си.
Другите хлебарки отстъпиха под масите.
„Ето какво е било предназначението му — помисли си Калахан. — Навярно някога, много отдавна, всички събратя рунтавелковци са били използвани за това. Направили са ги такива, тъй както някои породи териери са били развъдени да…“
Ала в този миг мислите му бяха прекъснати от дрезгав вик, раздал се иззад гоблена:
— Човеци! — изкрещя презрително гласът, добавяйки след секунда: — Ка-човеци!
Някогашният свещеник изпита абсурдното желание да извика „Gesundheid! 3 3 Наздраве (нем.). — Б. пр.
“ .
Но преди да изкрещи или да направи каквото и да било, гласът на Роланд изведнъж изпълни главата му.
— Продължавай напред, Джейк!
Озадачен, младият стрелец се обърна към отец Калахан. Момчето вървеше с кръстосани ръце, готово да запрати оризиите към първата отрепка или вампир, който дръзнеше да помръдне. Ко отново бе заел позиция до петата му и въпреки че не спираше да върти муцунката си, очите му пламтяха в очакване на нова плячка.
— Продължаваме заедно — каза Джейк. — Те са изплашени, татко! А ние сме съвсем близо! Отвели са я оттук… през това помещение… и после са минали през кухнята…
Някогашният свещеник не му обърна никакво внимание. Като продължаваше да държи костенурката високо във въздуха (както някой изследовател би държал фенера си в дълбока пещера), той се обърна към гоблена. Тишината, която се бе възцарила зад изображението на пируващите рицари, бе много по-зловеща от доскорошните хриптящи викове и трескавия, гъргорещ смях. Тази тишина бе като насочен пистолет. А момчето се беше заковало на мястото си.
— Върви, докато още можеш — каза Калахан, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Настигни я, ако можеш. Това е заповедта на твоя дин. Такава е и волята на Бялото.
— Но ти не можеш да…
— Тръгвай, Джейк!
Отрепките и вампирите в „Дикси Пиг“, били те под въздействието на така наречената skölpadda или не, замърмориха неспокойно, когато този вик прогърмя из ресторанта. Реакцията им бе напълно обяснима, понеже гласът, който се разнесе от устата на Калахан, не принадлежеше на някогашния свещеник.
— Това е единственият ти шанс и трябва да се възползваш от него! Намери я! Заповядвам ти като твой дин!
Очите на Джейк се разшириха от изумление, когато чу гласа на Роланд. Устата му зейна отворена и той се огледа смаян наоколо.
В секундата преди гобленът вляво от тях да бъде разкъсан, Калахан осъзна зловещия хумор на картината и си даде сметка за това, на което първоначално не бе обърнал внимание — печеното, което бе основното ястие за угощението, имаше човешка форма; рицарите и техните дами ядяха човешка плът и пиеха човешка кръв. Това, което гобленът изобразяваше в действителност, бе пиршество на канибали.
Читать дальше