Джоузефин Анджелини - Безсънна (Търсачът в дълбините)

— Сълзи! Обожавам сълзи! — възкликна възторжено Арес, сякаш говореше за кученца. — Вижте как плаче малката полубогиня… И въпреки това е толкова красива, наистина! Да променим това.

Арес я удари през устата и Хелън почувства как нещо се пречупва. Пое си дълбоко дъх. Значи това беше то. Тя плю и вдигна поглед към него, вече, без да плаче. Сега, когато беше започнало, знаеше, че няма да продължи дълго, а в известен смисъл така беше по-добре, отколкото да го чака. Поне ако Арес беше тук и я измъчваше, това означаваше, че нямаше да подведе духа на баща й в Подземния свят. Не на този изход се беше надявала, когато затвори очи, за да последва баща си долу в Подземния свят, но това беше по-добре от нищо. Хелън вдигна поглед към Арес и му кимна, готова за всичко, което щеше да й поднесе, сега, когато знаеше, че баща й е в безопасност.

Арес я удари пак в лицето, а после се изправи, за да я ритне в стомаха. Въздухът излезе между присвитите й коремни мускули, докато тя издаде странен остър звук, подобен на магарешки рев. Той я ритна отново и отново. Ако тя се опиташе да избегне ударите, като се свие на кълбо и му обърне гръб, той стоварваше крак върху нея, вместо да рита. Тя почувства как ръката й над лакътя се счупи и се опита да вдигне крак, за да предпази ребрата си, но това само накара Арес да я нападне по-ожесточено. Когато тя спря да се опитва да избегне ударите и просто ги остави да идват, той се отдръпна.

Хелън се търкаляше по земята, мъчейки се да намери поза, в която щеше да й е възможно да диша с няколко счупени ребра и вързани зад гърба ръце. Като хриптеше и се гърчеше, тя най-сетне откри, че ако коленичи и се наведе напред с чело, опряно върху парещия като огън лед на земята, е най-добре. Дрезгавият звук, като от задушаване, който издаде, докато се мъчеше да вкара въздух в единия от спуканите си дробове, прозвуча като смях.

— Забавно, нали? — изписка Арес и заподскача наоколо в кръг. — Но не биваше да те ритам толкова много в корема, защото сега не можеш да крещиш. А точно това ни трябва, нали така? Толкова глупаво от моя страна! Е, можем да почакаме малко, преди да поиграем пак.

Той коленичи до присвитото й тяло и прокара пръсти през косата й. По голия й тил пропълзяха тръпки, когато той избра един тънък кичур на задната част на тила й.

След миг ще го изскубне , каза си тя. Просто се отпусни и не се съпротивлявай. Така ще бъде по-лесно.

— Извънредно тиха си — въздъхна Арес, като започна бавно да сплита кичура, който беше избрал. — Това е проблем. Как ще те намерят другите Наследници, ако не викаш и крещиш както се очаква от теб? Предполага се да крещиш: „СПАСИМЕ, ЛУКАС! О, СПАСИ МЕ, ОРИОН!“ — За миг той изимитира сопрановия глас на дама в беда, преди веднага да превключи обратно към обичайния си глас. — Ето така. Хайде. Опитай.

Хелън поклати глава. Арес се наведе над нея, притиснал устни точно към отвратено присвиващата се кожа на врата й. Изпусна противния си дъх по скалпа й и задните краища на ушите й. Дори и сред изгарящия студ на портала, Арес все така я зашеметяваше с вонята на смърт и разложение.

— Крещи — каза той тихо: вече не звучеше като луд. За пръв път, откакто Хелън си спомняше, Арес беше зарязал обичайния си напевен маниер на говорене. Звучеше нормално и за Хелън това го направи безкрайно по-ужасяващ. — Повикай ги да ти спасят живота. Повикай ги, Хелън, или ще те убия.

— Опитваш се да ги вкараш в капан — каза Хелън между задъханите вдишвания. — Няма да се хвана на това.

— Как мога да ги вкарам в капан? Безсилен съм като някой простосмъртен на това междинно място, а те са двама срещу един — каза той, прозвучавайки логично. — Може дори да победят.

Не лъжеше. Юмручните му удари и ритниците му бяха наранили зле вътрешностите й, но тя не усещаше силата на божество зад тези удари. Погледна кокалчетата на лявата му ръка, ръката, с която я беше удрял, и видя, че от дълбоките ожулвания върху юмрука му се процеждаше златистата кръв на боговете. Тя се усмихна при знанието, че макар и да беше изгубила няколко зъба и вече да не можеше да вижда с дясното си око, Арес най-вероятно си беше счупил китката, докато я беше удрял.

— Повикай ги — каза той умолително, сякаш всичко това беше за нейно собствено добро. — Защо не крещишкрещишкрещиш, пребито малко божествено създание? Те искат да те спасят.

Хелън знаеше, че е прав. Лукас и Орион я търсеха, а за разлика от нея, те нямаха нужда от силите си на Потомци, за да се бият с Арес. И двамата бяха силни мъже. Тя беше просто едно кльощаво, изтощено, вързано, отровено от един мирмидонец момиче, изправящо се срещу огромен грубиян, два пъти по-едър от нея. Те бяха воини по природа. Нека остави битките на тях. Те се наслаждаваха на това.