Л. Смит: Посвещаването

Прилив на паника заля Каси.

— Мамо, всичко е наред — бързо заговори тя. — Ти остани тук и направи каквото е необходимо. Аз и сама мога да се подготвя за училище. Лесно ще е, Бет и госпожа Фрийман ще ми помогнат… — Майка й клатеше глава и Каси почувства необходимост да продължи да я залива с порой от думи: — Нямам нужда от много нови дрехи за училище…

— Каси, толкова съжалявам! Трябва да се опиташ да разбереш, скъпа, и да се държиш като възрастен. Знам, че ще ти липсват приятелите. Но и двете трябва да се опитаме да видим нещата откъм хубавата им страна.

Майка й се взираше в прозореца, сякаш нямаше смелост да я погледне.

Каси застина.

— Мамо, какво се опитваш да ми кажеш?

— Няма да се върнем у дома, или поне не в Лос Анджелис. Ще живеем в моя дом, за да бъдем с баба ти. Тя се нуждае от нас. Оставаме тук.

Каси се беше вцепенила. Можа да зададе един-единствен глупав въпрос:

— Къде тук? Къде живее баба? — Сякаш имаше някакво значение.

Най-после майка й извърна поглед от прозореца. Очите й бяха по-големи и по-тъмни от всякога.

— В Ню Салем — тихо отвърна тя. — Градът се казва Ню Салем.

Часове по-късно Каси все още седеше, втренчила невиждащ поглед в прозореца. Съзнанието й безпомощно се въртеше в кръг.

Да остане тук… Да остане в Нова Англия!

Порази я токов удар. Знаех, че ще го видя отново, прошепна някакъв вътрешен глас щастливо. Но и много други гласове в ума й говореха един през друг.

Оставаш тук. Няма да се върнеш у дома. Дори ако момчето е някъде в Масачузетс, ти не знаеш даже името му, не знаеш къде живее. Никога няма да го намериш.

„ Но може би има някакъв шанс “, отчаяно си помисли тя.

А онзи дълбок глас, който се зарадва на оставането им, прошепна:

Повече от шанс. Това е съдбата ти!

Съдба, присмя й се един друг глас. Не ставай глупава! Съдбата ти е да прекараш първата си година в гимназията в Нова Англия, това е. Където не познаваш никого. Където ще си сама.

Сама, сама, сама , съгласиха се останалите гласове.

Шепотът, идващ от дълбините на съзнанието й, секна и Каси усети как й се изплъзва надеждата да зърне отново червенокосото момче. Остана й само отчаянието.

„ Дори няма да мога да се сбогувам с приятелите си в Калифорния. “ Беше умолявала майка си да я пусне да се върне само за да им каже довиждане. Но госпожа Блейк й беше заявила, че не разполагат с пари и време. А и вече била върнала самолетните им билети. Неин приятел щял да изпрати всичките им вещи в дома на баба й.

— Ако се върнеш у дома — нежно й беше казала майка й, — само ще се почувстваш по-зле, защото отново ще трябва да си тръгнеш. Сега поне ще можеш да се откъснеш по-безболезнено от всичко. А и следващото лято пак ще можеш да видиш приятелите си.

Следващото лято? Следващото лято беше след сто години. Замисли се за приятелите си — добрата Бет, мълчаливата Клоувър и остроумната Мириам. Заедно със срамежливата мечтателка Каси четирите бяха неразделни. Е, може би не бяха най-популярните момичета в училище, но се забавляваха и бяха заедно още от началните класове. Какво щеше да прави без тях до следващото лято?

Но гласът на майка й беше толкова тих и разстроен, а очите й толкова тревожни и неспокойни, че на Каси сърце не й даде да роптае и да си излее яда, както й се искаше. Всъщност за момент дори й се прииска да отиде при майка си, да я прегърне и да я успокои, че всичко ще бъде наред. Но малката гореща буца на негодувание, заседнала в гърдите й, не й позволи. Колкото и разстроена да беше майка й, на нея нямаше да й се наложи да ходи в ново училище в щат, отдалечен на над три хиляди километра от дома й. Но на Каси щеше да й се наложи.

„ Нови коридори, нови шкафчета, нови класни стаи, нови чинове. Това не може да е истина“ , мислеше си тя.

Каси не се беше разкрещяла на майка си, нито я беше прегърнала. Просто безмълвно се беше обърнала към прозореца и оттогава седеше там, докато светлината на деня бавно угасваше, а небето се обагряше първо в розово, после във виолетово и накрая в черно.

Мина много време, преди да си легне. И тогава осъзна, че напълно е забравила за щастливия си камък. Пресегна се, взе го от нощното си шкафче и го пъхна под възглавницата си.

Порша се отби, докато двете с майка й товареха взетата под наем кола.

— Отивате ли си вече? — попита тя.

Каси намести с едно последно движение сака си в багажника. Не искаше Порша да разбере, че остават в Нова Англия. Нямаше да допусне тя да научи за нещастието й и да триумфира.