Л. Смит: Посвещаването

Каси залепи с усилие една любезна усмивка на лицето си и вдигна поглед.

— Да — отвърна тя и хвърли бърз поглед към майка си, която тъкмо се навеждаше и нареждаше разни неща на задната седалка.

— Мислех, че ще останете до края на следващата седмица.

— Променихме решението си. — Каси се вгледа в лешниковите очи на Порша и се уплаши от студенината в тях. — Не че не си прекарвах добре, беше забавно — добави припряно тя.

Порша отметна от челото сламенорусата си коса.

— Може би отсега нататък ще е по-добре да си стоиш на запад — отсече тя. — Тук не харесваме лъжците.

Каси отвори уста да отвърне нещо, но после се отказа и страните й пламнаха. Значи се бяха досетили за измамата й на плажа. Ето сега беше моментът за някой от онези унищожително язвителни отговори, които измисляше вечер… но, разбира се, не беше в състояние да изрече и дума. Просто стисна устни.

— Приятно пътуване — продължи Порша, хвърли й един последен леден поглед и се обърна.

— Порша! — Стомахът на Каси се беше свил на възел от напрежение, неудобство и гняв, но не можеше да изпусне възможността. — Преди да си замина, искам да те питам нещо.

— Какво?

— Не че има някакво значение… но ми се искаше да знам… просто се чудех… дали знаеш името му.

— Чие име?

Каси усети как кръвта отново нахлува в бузите й, но не се отказа и продължи:

— Името му. На червенокосото момче. Онова от плажа.

Лешниковите очи не трепнаха. Те се втренчиха в нея, а зениците им се свиха в малки зли точки. Когато Каси погледна в тях, осъзна, че няма надежда.

— Какво червенокосо момче на плажа? — натърти многозначително Порша, отново се врътна на пета и си тръгна.

Този път Каси я остави да си иде.

Зелено. Това виждаше Каси по време на пътуването им на север от Кейп Код. От двете страни на магистралата се простираше гора. В Калифорния трябваше да посетиш националния парк, за да попаднеш сред толкова високи дървета…

— Това са захарни кленове — обясни майка й с пресилена веселост, когато Каси се загледа в редицата стройни дървета. — А онези, по-ниските, са червени кленове. През есента се обагрят в червено, в красивите алени цветове на залеза. Само почакай и ще видиш.

Каси не каза нищо. Не искаше да гледа дърветата през есента, защото не искаше да бъде тук.

Минаха през Бостън и продължиха да пътуват покрай брега. По Северното крайбрежие , ядно си помисли Каси и продължи да наблюдава как старинни градчета, кейове и скалисти брегове остават зад тях. Предполагаше, че майка й нарочно е избрала панорамния път, и в гърдите й закипя възмущение. „ Защо просто не отидем там и да приключим с всичко това? “

— Няма ли по-пряк път? — попита тя, отвори жабката на колата и извади картата, оставена там от компанията за коли под наем. — Защо не поемем по Шосе 1? Или по междущатската магистрала?

Майка й не откъсна очи от пътя.

— Мина доста време, откакто за последно съм шофирала по тези места, Каси. Това е пътят, който познавам.

— Но ако минем напряко оттук, през Салем… — Каси видя, че подминават отбивката, и каза: — Добре, да не го правим. — От всички места в Масачузетс Салем беше единственото, за което се сещаше, че иска да посети. Страховитата му история беше в унисон с настроението й в момента. — Там са горили вещиците 6 6 Става дума за лова на вещици в гр. Салем, Нова Англия, през 17-и век, когато близо 200 души са обвинени в упражняване на вещерство. Някои от тях умират при мъченията в затвора, 19 са обесени, а един е убит с камъни. — Бел.прев. , нали? — попита тя. — Ню Салем на него ли е наречен? И там ли са горили вещици?

— Не са горили никого, бесили са ги. И не са били вещици. Просто невинни хора, които по стечение на обстоятелствата не са били харесвани от съседите си — поправи я майка й с уморен глас. — А и Салем е било често срещано име в колониалните времена, произлиза от името Йерусалим.

Картата се размаза пред очите на Каси.

— Къде е този град все пак? Дори го няма на картата.

Последва кратко мълчание, преди майка й да отговори:

— Градчето е малко и в много от картите не е отбелязано. Всъщност се намира на остров.

— На остров?

— Не се тревожи. Има мост до континента.

Но Каси беше потресена. „ На остров. Ще живея на остров. В град, който дори го няма на картата. “

Пътят не беше обозначен. Госпожа Блейк сви по него, колата прекоси моста и се озоваха на острова. Каси не беше очаквала да е толкова голям и се разведри, когато стигнаха. В центъра на града бяха струпани обичайните търговски центрове и магазини за туристи. Имаше „Дънкин Донътс“ и „Дворец на палачинките“, пред чийто вход танцуваше човек в костюм на палачинка, а един голям транспарант обявяваше, че предстои откриване.