Л. Смит: Посвещаването

Бръкна в джоба си, пръстите му търсеха нещо. На Каси й се зави свят, кръвта нахлу в лицето й. Нима търсеше пари? Нима мислеше, че може да й плати, задето му помогна? Почувства се по-унизена и шокирана, отколкото когато Джордан я стисна за китката. Не успя да сдържи сълзите си и те напълниха очите й.

Но момчето измъкна от джоба си камък — камък, какъвто можеше да се намери на дъното на морето. Поне на такъв й заприлича на пръв поглед. От едната страна беше грапав и сив, запечатал малки черни спирали като от дребни раковини. Но когато той го обърна, тя видя, че от другата страна е изпъстрен с бледосини кристали, блестящи на слънчевата светлина. Беше красив.

Той го притисна в дланта й и затвори пръстите й около него. Щом камъкът я докосна, Каси усети от дланта нагоре по ръката й да преминава електрическа дъга. Стори й се, че той е жив по някакъв необясним начин. През бумтежа в ушите си, тя чу момчето да й говори бързо и тихо:

— Това е халцедон. Носи късмет. Ако някога си в беда или опасност, ако се почувстваш самотна и няма кой да ти помогне, стисни го силно, наистина силно — усещаше горещите му пръсти върху нейните — и си помисли за мен.

Каси се втренчи в него като омагьосана. Едва дишаше и имаше чувство, че гръдният й кош ще се пръсне. Той стоеше толкова близо до нея, че можеше да види очите му с цвета на кристала, чувстваше дъха му върху кожата си и топлината на тялото му, отразяващо слънчевия зной. Косата му не беше изцяло червена — някои кичури бяха толкова тъмни, че изглеждаха направо лилави, други бяха алени като бургундско вино, трети — златисти.

„ Различен е “, отново си помисли тя. Не приличаше на никое от момчетата, които някога беше срещала. През тялото й премина сладостен поток, едно диво чувство, съдържащо обещание. Трепереше, усещаше пръстите й да пулсират, но не можеше да каже дали това е ритъмът на нейното, или на неговото сърце. Преди той като че ли беше доловил мислите й, но сега й се струваше, че е направо в съзнанието й. Беше толкова близо и я гледаше…

— И какво ще стане тогава? — прошепна Каси.

— Тогава… може би съдбата ти няма да е същата. — Той рязко се отдръпна, сякаш се сети за нещо, и гласът му се промени. Мигът отлетя. — Струва си да опиташ, не мислиш ли? — додаде той безгрижно.

Неспособна да говори, Каси кимна. Сега той просто се шегуваше. Но миг преди това беше съвсем сериозен.

— Трябва да вървя. Не биваше да се бавя толкова — рече момчето.

Тя преглътна и каза:

— Внимавай. Мисля, че Джордан има пистолет…

— Не бих се изненадал — прекъсна я той. — Не се тревожи, напускам Кейп Код. Поне засега. Ще се върна и може би тогава ще те видя пак.

Понечи да се обърне. После спря и взе ръката й в своята. От допира на кожата му Каси се вцепени. Обърна китката й и се вгледа в червената следа върху нея, после лекичко я погали с пръсти. Когато вдигна поглед, стоманеният блясък се беше върнал в очите му.

— И повярвай ми — прошепна, — един ден той ще си плати за това. Обещавам ти.

И тогава той направи нещо, което потресе Каси повече от всичко случило се през този смайващ ден. Вдигна наранената й ръка, поднесе я към устните си и я целуна. Докосването, толкова нежно и леко, я прониза като огън. Тя се взря в момчето замаяна и невярваща, напълно безмълвна. Не беше в състояние нито да помръдне, нито да проговори, можеше само да си стои там и да чувства.

В следващия миг той вече си беше тръгнал и подсвиркваше на кучето, което продължаваше да подскача в кръг около Каси. Тя остана сама, загледана след него, здраво стиснала малкия грапав камък в шепата си.

Едва тогава осъзна, че така и не го бе попитала как се казва.

Миг по-късно Каси се отърси от унеса си. Най-добре беше да тръгва — Логан и Джордан можеха да се върнат всеки момент. И ако се досетеха, че нарочно ги е излъгала…

Каси потръпваше, докато се катереше по дюната. Светът наоколо отново й се стори нормален, вече не беше изпълнен с магия и тайнственост. Сякаш се беше събудила от някакво съновидение. Какво си беше представяла? Някакви глупости за сребърни нишки и за момче, което не прилича на никое друго. Но това бяха нелепици. Камъчето в шепата й си беше просто камъче. И думите си бяха само думи. Дори това момче… разбира се, че не беше възможно да е чуло мислите й. Никой не можеше да го прави. Трябваше да има някакво разумно обяснение…

Стисна още по-силно малкото парче скала в дланта си. Кожата й още бе изтръпнала там, където той я бе докоснал, и я усещаше различна от останалите части на тялото си. Помисли си, че няма значение какво щеше да се случи с нея в бъдеще, винаги щеше да усеща докосването му.