Л. Смит: Посвещаването

Заля я вълна на отвращение, но се опита да опази ококореното си и неразбиращо изражение. Уплаши се, че Джордан ще я дръпне към себе си, но той само изви ръката й.

Не искаше да извика, но не можа да се сдържи. Отчасти заради болката, но най-вече заради онова, което видя в очите му — нещо грозно и изгарящо като огън. Усети, че се задъхва, от детството си не се беше страхувала така.

— Да, сигурна съм — отвърна, останала без дъх, втренчена в онази грозота в очите му, без да може да отвърне поглед. — Тръгна натам, към височината.

— Хайде, Джордан, пусни я! — извика Логан. — Тя е просто дете. Да вървим!

Джордан се поколеба. „ Знае, че го лъжа — помисли си Каси с изненада. — Знае, но се бои да повярва, че го знае, защото не разбира как го е узнал. “

„ Повярвай ми — каза тя мислено и се взря в него. — Повярвай ми и си върви. Повярвай ми. Повярвай ми. “

Джордан пусна ръката й.

— Съжалявам — грубо измърмори той, обърна се и затича с останалите.

— Да, бе — промълви тя, без да може да помръдне.

Изтръпнала наблюдаваше как четиримата тичат по мокрия пясък, движейки ритмично ръцете и краката си. Якето на Джордан плющеше свободно зад гърба му. Слабостта се разля от стомаха към краката й и Каси почувства коленете й да се огъват, сякаш бяха от пластилин.

После изведнъж отново чу шума на океана. Успокояващ звук, който сякаш я обгърна. Когато четирите тичащи силуета завиха и се скриха от погледа й, тя се обърна към кея, за да каже на червенокосото момче.

Но той вече се беше появил.

Тя принуди омекналите си крака бавно да я поведат по кея. Момчето просто стоеше там, а изражението на лицето му я накара да се почувства странно.

— Най-добре да се махаш оттук или може би отново да се скриеш — колебливо рече тя. — Може веднага да се върнат.

— Не мисля така.

— Ами… — Каси заекна и се вгледа в него почти уплашена. — Кучето ти беше много послушно — несигурно рече най-сетне. — Тоест, не лаеше и не вдигаше шум.

— Той е умен.

— О! — Каси погледна към плажа, опитвайки се да измисли какво друго да каже. Гласът му беше нежен, но погледът му беше остър, а устните безжалостно стиснати. — Май вече наистина ги няма.

— Благодарение на теб — отвърна той. Извърна се и погледите им се срещнаха. — Не знам как да ти благодаря, задето изтърпя всичко това заради мен. Ти дори не ме познаваш.

Каси се почувства още по-особено. Беше като замаяна, не можеше да свали очи от неговите. Сега те не искряха, бяха като сиво-синя стомана. Приковаващи, хипнотизиращи. Привличаха я по-близо, по-навътре.

„ Но аз те познавам “, помисли си тя. В този миг някакво странно видение изплува в съзнанието й. Сякаш се носеше извън тялото си и виждаше как стои на плажа с момчето. Можеше да види как слънцето блести в косите му и лицето си, извърнато към него. Двамата бяха свързани със сребриста нишка, която бръмчеше и пееше.

Енергията, която ги свързваше, беше така реална, че можеше да се пресегне и да я докосне. Тя извираше от сърцата им и се опитваше да ги привлече по-близо един до друг.

Стори й се, че някакъв тих гласец вътре в нея й нашепва: „ Сребристата нишка никога не може да бъде прекъсната. Животът на двама ви е свързан. Не можете да избягате един от друг, така както не можете да избягате от съдбата. “

Внезапно видението и гласът изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Каси примигна и тръсна глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Момчето все още я гледаше, очаквайки отговор на въпроса си.

— Радвам се, че ти помогнах — каза тя и усети колко глупаво и неадекватно звучат думите й. — И нямах нищо против… онова, което се случи.

Той сведе поглед към китката й и в очите му проблесна сребриста светкавица.

— Аз имах — рече. — Трябваше да изляза по-рано.

Каси отново поклати глава. Последното нещо, което искаше, беше да го заловят и той да пострада.

— Просто исках да ти помогна — повтори тя тихо и объркано. После добави: — Защо те преследваха? — Той извърна поглед и пое дълбоко въздух. Каси се почувства неловко. — Няма значение. Не биваше да питам…

— Не. — Той отново я погледна и се усмихна със своята крива усмивка. — Ако някой има право да пита, то това си ти. Но е малко трудно за обяснение. Аз… не съм в свои води тук. У дома нямаше да се осмелят да ме преследват. Нямаше да посмеят дори да ме погледнат накриво. Но сега съм плячка. — Каси все още не разбираше. — Те не харесват хората, които… са различни — продължи той тихо. — А аз не съм като тях. Много, много съм различен. — „ Да “, помисли си тя. „Какъвто и да е, той не прилича на Логан и Джордан. Никога не съм срещала момче като него.“ — Съжалявам, не е кой знае какво обяснение, осъзнавам го. Особено като се има предвид какво направи току-що. Ти ми помогна и аз няма да го забравя. — Той сведе поглед и се огледа, после се засмя. — Аз, изглежда, не мога да направя нищо за теб, нали? Не и тук. Въпреки че… — Замълча за миг. — Чакай малко.