Л. Смит: Посвещаването

Но Порша не каза това. Тя също се взираше в отдалечаващите се фигури на момчето и овчарката, които се катереха по една дюна, а после поеха по тясна пътечка сред плажната трева. Въпреки че беше видимо отвратена, в изражението на Порша се четеше и нещо друго — някакво тъмно предположение или подозрение, каквито Каси не бе виждала преди.

— Какво става, Порша?

Порша присви очи.

— Мисля — бавно процеди през стиснати устни тя, — че съм го виждала и преди.

— Но ти вече ми го каза. Видяла си го на рибния кей.

Порша нетърпеливо тръсна глава.

— Не тогава . Млъкни и ме остави да помисля.

Поразена, Каси замълча.

Порша продължи да се взира и след няколко мига закима леко, сякаш потвърждаваше нещо сама пред себе си. Лицето й беше станало на червени петна, и при това не от слънцето.

Все още кимайки, тя внезапно се изправи и измърмори нещо. Беше се задъхала.

— Порша?

— Трябва да свърша нещо — каза момичето и махна на Каси, без дори да я погледне. — Ти стой тук.

— Какво става?

— Нищо! — остро я изгледа Порша. — Нищо не става. Просто забрави цялата тази работа. Ще се видим по-късно.

Порша си тръгна, вървейки бързо към дюните, където се намираше къщата на семейството й.

Десет минути по-рано Каси щеше с готовност да заяви, че би била невероятно щастлива, ако Порша я остави на мира, по каквато и да било причина. Но сега не се радваше, че остава сама. Съзнанието й беше неспокойно като гонените от вятъра сиво-сини води. Почувства се объркана и тревожна, почти уплашена.

Преди да си тръгне, Порша беше измърморила нещо много странно. Беше го казала на себе си и Каси не беше сигурна дали го е доловила правилно. Беше нещо като „предател“, „създател“ или „заклинател“.

Сигурно не го беше чула добре. Не беше възможно да наречеш заклинател някакво момче, за Бога.

„ Успокой се — заповяда си тя. — Не се тревожи, усмихни се. Най-сетне си сама. “

Но поради някаква незнайна причина не можа да се успокои. Стана и вдигна кърпата си. После я уви около тялото си и тръгна по плажа в посоката, в която се беше изгубило момчето.

Когато стигна мястото, където то бе поело по пътеката, Каси тръгна нагоре по дюните между немощните туфи изтъняла плажна трева. Щом стигна на върха, се огледа, но нямаше какво да се види, освен борове и дъбове. Нямаше момче. Нито куче. Само тишина.

Беше й горещо.

Добре, хубаво. Обърна се към морето, без да обръща внимание на разочарованието и необичайната празнота, които внезапно изпита. Щеше да отиде да се изкъпе и да се разхлади. Проблемите на Порша си бяха нейна работа. Колкото до червенокосото момче, навярно никога повече нямаше да го види, а и то също не й влизаше в работата.

През тялото й премина лека тръпка, от онези, които те карат да се питаш дали не се разболяваш. „ Явно ми е прекалено горещо — заключи тя, — толкова горещо, че започва да ме втриса. Трябва да вляза в морето. “ Водата беше студена, защото заливът беше открит и гледаше към Атлантическия океан. Каси нагази до коленете и продължи да се разхожда по плажа.

Щом стигна до пристана, излезе от водата и се качи отгоре. Там бяха завързани само три лодки и една празна моторница.

Каси имаше нужда тъкмо от това.

Развърза дебелото оръфано въже, предназначено да държи хора като нея настрана, и стъпи на кея. Пое напред и изхабеното от времето дърво заскърца под стъпалата й. От двете й страни се простираше океанът. Когато се обърна назад, за да погледне брега, осъзна, че е оставила другите плажуващи доста назад. Мокрите й крака настръхнаха от лекия бриз, който галеше лицето й и рошеше косата. Изведнъж Каси се почувства особено. Лека и безгрижна. Свободна.

Прииска й се да разпери ръце към вятъра и океана, но не се осмеляваше. Не беше чак толкова освободена. Но пък се усмихна, щом стигна края на пристана.

Небето и морето бяха обагрени в един и същ искрящо син цвят, само хоризонтът светлееше в далечината. На Каси й се стори, че може да види овала на земята. Над нея се рееха чайки и гларуси.

„ Трябва да напиша стихотворение “, помисли си тя. Под леглото у дома си криеше тетрадка, пълна с нейни стихове. На никого не ги показваше, но обичаше да ги чете нощем. Но точно сега не й хрумваше нито ред.

И въпреки всичко, беше прекрасно просто да бъде тук, да усеща соления мирис на морето и горещите дъски под краката си и да чува тихия плисък на водата под дървения кей.

Звукът беше хипнотичен, той сякаш идваше от огромното сърце или белите дробове на планетата и й се струваше странно близък. Каси стоеше, слушаше и се взираше, докато започна да усеща, че собственото й дишане се забавя и като че ли следва вълните. За пръв път, откакто бе пристигнала в Нова Англия 2 2 Район от шест щата в североизточната част на САЩ, където в началото на 17-и век са създадени първите колонии на заселници от Англия. — Бел.прев. , почувства, че принадлежи на това място. Беше част от безкрая на небето, земята и морето, мъничка част от цялата тази необятност, но все пак част.