Л. Смит: Посвещаването

На Каси момчето изобщо не й се стори отвратително. То имаше тъмночервена коса, беше високо и въпреки разстоянието се виждаше, че се усмихва. По петите му вървеше куче.

— Ние никога не говорим с момчета от рибарските корабчета. Дори не ги поглеждаме — съобщи Порша.

Каси и сама видя, че Порша казва истината. На плажа имаше може би дузина други момичета, разделени на групички по две-три. Някои бяха в компанията на момчета, но повечето бяха сами. Когато високият непознат минаваше покрай тях, те извръщаха глави и вперваха поглед в противоположната посока. Не го правеха от кокетство — да погледнат встрани, а после отново към него. Поведението им издаваше пренебрежение и отхвърляне. Момчето вече се приближаваше към тях и Каси осъзна, че усмивката му е станала студена.

Двете момичета, които стояха най-близо до тях, се извърнаха, едва ли не душейки въздуха. Каси забеляза, че момчето сви леко рамене, сякаш не беше изненадан. Тя все още не намираше нищо отвратително у него. Непознатият беше облечен в шорти с окъсани краища и тениска, която беше виждала и по-добри времена, но много други момчета изглеждаха по същия начин. Кучето му го следваше по петите и размахваше опашка весело и игриво. Не притесняваше никого. Каси се вгледа в лицето на момчето, любопитна да зърне очите му.

— Сведи поглед! — прошепна Порша.

Сега момчето минаваше точно пред тях. Подчинявайки се механично, Каси бързо заби очи в земята, но усети в сърцето си някаква вълна на съпротива. Беше евтино и гадно, ненужно и жестоко. Срамуваше се, че стана част от всичко това, но не можа да се противопостави на Порша.

Вгледа се в пръстите на ръцете си, ровещи из пясъка. Под ярката слънчева светлина се виждаше всяка песъчинка. Отдалеч плажът изглеждаше бял, но наблюдаван отблизо, пясъкът блестеше в различни цветове — частички черно-зелена слюда, парченца от миди в пастелни тонове, късчета червен кварц, подобни на миниатюрни гранати. „Не е честно каза тя мислено на момчето, но то, естествено, не можеше да я чуе.“ Съжалявам, това наистина не е честно. Иска ми се да можех да направя нещо, но не мога.

Един мокър нос се навря под ръката й.

Тя ахна от изненада и я напуши смях. Кучето отново побутна ръката й — не се молеше, направо настояваше за милувка. Тя го погали по късите щръкнали косми на носа. Беше немска овчарка, или поне до голяма степен, едро красиво куче с влажни умни кафяви очи и усмихната муцуна. Каси усети как маската на смущение, сковаваща лицето й, се разчупва и се разсмя.

После не можа да устои и вдигна глава към стопанина на кучето. Погледите им се срещнаха.

По-късно щеше да си спомня за този миг, когато той сведе към нея сиво-сините си очи, загадъчни като морето. Лицето му беше особено, не беше красиво по стандартния начин, а спиращо дъха и интригуващо, с високи скули и решителни устни. Гордо и независимо, и едновременно с това чувствително и дружелюбно. Щом погледна към нея, мрачната му усмивка се разведри и нещо заблещука в сиво-сините му очи, подобно на слънчевите отблясъци по вълните.

Обикновено Каси се чувстваше неловко в компанията на момчета, особено на непознати, но той беше просто един беден работник на рибарска лодка и на нея й домъчня и й се прииска да бъде мила с него. Тя и не би могла да се държи по друг начин. Усети, че в нея се надига смях в отговор на усмивката му. В този миг двамата сякаш споделиха тайна, която никой друг на плажа не знаеше. Кучето започна да се върти щастливо, като че ли и то беше посветено в нея.

— Каси! — разлютено изсъска Порша.

Каси усети, че се изчервява, и откъсна поглед от очите на момчето. Порша изглеждаше така, сякаш щеше да получи удар.

— Радж! — викна момчето, вече, без да се усмихва. — Хайде!

С очевидно нежелание кучето се отдръпна от Каси, все още размахвайки опашка. Сетне подскочи към стопанина си, вдигайки фонтан от пясък. „Не е честно“ помисли си отново Каси. Гласът на момчето я стресна.

— Животът не е честен — отвърна й то.

Стъписана, тя се взря в лицето му. Очите му бяха тъмни като морето по време на буря. За миг се уплаши, сякаш бе зърнала нещо забранено, нещо отвъд разбирането й. Но в същото време могъщо. И необикновено.

После момчето си тръгна, а кучето заподскача по дирите му. Повече не се обърна назад.

Каси удивено го изпрати с поглед. Сигурна беше, че не бе изрекла мисълта си на глас. Как тогава я беше чул?

Мислите й бяха прекъснати от съскането на Порша. Каси се сви, защото знаеше със сигурност какво ще чуе. Че навярно онова куче има и краста, и бълхи, и глисти, и екзема. Че кърпата на Каси сигурно вече гъмжи от паразити.