Л. Смит - Пленница

Сега към шкафа. Наложи си да не бърза и постоянно се обръщаше назад към леглото. „Щеше ли Диана да се събуди?“

Стигна до шкафа с малката месингова ключалка.

„Сега пъхни ключа“. Вдървените й пръсти се движеха несръчно. За миг изпита паника, чудейки се какво щеше да стане, ако това не беше ключът за шкафа. Накрая обаче успя да го пъхне и да го завърти.

Ключалката изщрака.

Гореща вълна на облекчение заля Каси. Беше успяла. Сега трябваше да вземе черепа и да се обади на Фей… А ако Фей не вдигнеше? А ако бащата на Диана я хванеше да говори по телефона посред нощ или ако Диана се събудеше и разбереше, че черепът липсва…?

Когато обаче открехна вратичката, светът се разми и пред очите й притъмня.

Светлината от коридора осветяваше шкафа. Беше слаба, но ясно се виждаше, че усилията на Каси са били напразни и че всичките й страхове как ще занесе черепа на Фей са били безсмислени.

Шкафът беше празен.

Каси не знаеше колко време стоя там, неспособна да мисли или да помръдне. Накрая обаче затвори вратичката с треперещи ръце и я заключи.

„Щом не е там, къде е? Къде?“ , питаше се панически тя.

„Не мисли за това сега. Върни ключа. Нали не искаш Диана да се събуди, докато стоиш тук и го държиш в ръка?“

Пътят до нощното шкафче изглеждаше безкраен и стомахът я заболя, сякаш някой я беше ритнал с ботуш. Ключът издрънча, когато го постави на шкафчето — верижката беше залепнала за потната й ръка. Дишането на Диана обаче остана тихо и равномерно.

„Сега излез“ заповяда си тя. Трябваше да остане сама и да се опита да помисли. Бързайки да излезе, забрави да внимава къде стъпва. Една дъска изскърца.

„Просто продължи, няма значение“ , помисли си тя. После чу нещо, което накара сърцето й да спре. Шумолене от леглото. А след това и гласа на Диана. — Каси?

— Каси? Ти ли си?

Ужас пропълзя по опънатите нерви на Каси. После тя се обърна и чу собствения си глас да казва:

— Аз… уплаших се… Не исках да те притеснявам… — Стига глупости. Ела легни при мен — каза Диана сънено, потупа леглото до себе си и затвори отново очи.

Беше се получило. Каси се беше надявала Диана да се е събудила само за миг и се беше оказала права. Зави й се свят, когато отиде до другата страна на леглото и легна с гръб към Диана.

— Никакви кошмари повече — промърмори Диана.

— Добре — прошепна Каси. Вече не можеше да стане и да се обади на Фей, но и не я беше грижа. Беше прекалено изтощена от напрежението и страха. И дълбоко в себе си беше доволна, че не успя да изпълни задачата си тази вечер. Затвори очи и се заслуша в пищенето в ушите си, докато накрая заспа.

Сънуваше, че е на кораб. Палубата под нея се издигаше и спускаше, а вълните се извисяваха черни наоколо. Изгубен, изгубен… Какво беше изгубено? Корабът? Да, но имаше и нещо друго. Изгубен завинаги… не ще го намериш никога…

После сънят се промени. Тя седеше в светла слънчева стая на нисък стол с висока облегалка, толкова неудобна, че не можеше да се отпусне на нея. Дрехите също не й бяха удобни. Носеше боне, тясно като плувна шапка, и нещо, което така я стягаше около кръста, че почти не можеше да диша. На скута и лежеше книга.

Виж ти! Беше Книгата на сенките на Диана! Не, подвързията беше друга. Кожата беше червена, не кафява. Когато я разлисти, видя, че почеркът в началото беше подобен на този в книгата на Диана и че някои от заглавията на заклинанията бяха същите.

„Заклинание за лечение на болно дете“, „Как да накараме кокошките да снасят“, „Защита срещу огън и вода“, „Как да обезсилим злото“.

Как да обезсилим злото!

Очите й пробягаха бързо по думите надолу.

Зарови злия предмет в добра глинеста или песъчлива почва и го покрий добре. Лековитата сила на земята ще се пребори с отровата и предметът ще бъде пречистен.

„Разбира се — помисли си Каси. — Разбира се. “

Сънят се разми. Тя усещаше леглото на Диана под себе си, но в същото време чуваше заглъхващ глас, който викаше някого:

— Джасинт? Вътре ли си? Джасинт!

Каси се събуди.

Сините завеси на Диана пламтяха от слънчевата светлина. В стаята се чуваше безгрижно трополене. Каси обаче можеше да мисли единствено за съня си.

Сигурно беше прочела заклинанието в Книгата на сенките на Диана и го беше запомнила несъзнателно, докато прелистваше страниците. Но защо си го спомни по такъв странен начин?

Нямаше значение. Проблемът бе решен и Каси се чувстваше толкова щастлива, че й идеше да прегърне възглавницата. Разбира се! Разбира се!