Л. Смит: Таен вампир

— И какво по-точно ми има според него?

Майка й не отговори веднага. Остана загледана в куфара и накрая каза:

— Не е сигурен, че ти има нещо.

— А какво подозира? Все пак допуска нещо, нали? Говореше за панкреаса ми и значи смята, че нещо не е наред с него. Мислех, че преглежда жлъчния ми мехур, или както там се казваше. Нямах никаква представа, че панкреасът ми има нещо общо с…

— Скъпа! — Майка й я прегърна и Попи почувства, че е развълнувана, виждайки я да си поема дълбоко въздух.

— Просто искам да знам истината. Искам да знам какво става. Тялото си е мое и имам право да знам за какво ще ме изследват, нали така?

Тирадата й беше смела, но само на думи, защото в действителност Попи се нуждаеше от утеха, искаше й се майка й да й каже, че доктор Франклин подозира някакво съвсем обикновено заболяване и че най-лошото не е чак толкова лошо. Но надеждите й не се сбъднаха.

— Да, имаш право да знаеш. — Майка й въздъхна дълбоко и заговори бавно: — Попи, твоя панкреас притесняваше доктор Франклин от самото начало. Въпросът е там, че в него са настъпили изменения, които са повлияли на други органи като жлъчния мехур и черния дроб. Когато забеляза тези промени, той реши да направи ехограма.

Попи преглътна с усилие.

— И ехограмата е показала нещо лошо, нали? Колко лошо?

— Попи, това са само предварителни… — Майка й я погледна в очите и въздъхна, а сетне неохотно продължи: — Ехограмата показа, че може би има нещо в панкреаса ти. Нещо, чието място не е там. Ето защо доктор Франклин иска да направим останалите изследвания, които ще изяснят нещата. Но…

— Нещо, което не трябва да е там? Имаш предвид… нещо като тумор? Или като… рак?

Колко трудно беше да изрече тези думи.

Майка й кимна веднъж.

— Да, като рак.

Единственото, за което Попи можеше да мисли, беше красивото момиче без коса пред магазина за подаръци.

Рак.

— Но… те могат да го излекуват, нали? — каза тя и дори в собствените й уши думите й прозвучаха детински. — Искам да кажа, че ако се налага, могат да ми извадят панкреаса…

— О, скъпа, разбира се. — Госпожа Хилгард взе Попи в прегръдките си. — Ако се окаже, че ти има нещо, обещавам ти, че ще направим всичко необходимо, за да те излекуваме. Готова съм да отида на края на света, за да се чувстваш добре. Знаеш това. Но на този етап дори не знаем дали ти има нещо. Доктор Франклин каза, че туморът на панкреаса се появява изключително рядко при деца на твоята възраст. Изключително рядко. Така че по-добре да не се тревожим за разни неща, преди да се налага.

Попи се поотпусна малко. Черната яма отново беше зарита, но въпреки това беше наблизо и тя чувстваше студа, който вееше от нея.

— Трябва да се обадя на Джеймс.

Майка й кимна.

— Добре, но побързай.

Попи стискаше палци, докато набираше номера му. „Моля те, вдигни телефона, моля те, вдигни телефона“, мислеше си Попи. И този път Джеймс действително си беше вкъщи. Веднага, щом чу гласа й, той попита:

— Какво стана?

— Нищо… всичко е наред. Тоест, може би… — В следващия момент Попи чу собствения си истеричен смях, който едва ли можеше да бъде наречен смях.

— Какво се е случило? — прекъсна я Джеймс рязко. — Да не си се скарала с Клиф?

— Не. Клиф е в офиса си. А аз отивам в болницата.

— Защо?

— Смятат, че може да имам рак.

След като произнесе ужасната дума, Попи почувства потресаваща лекота. И отново се разсмя.

От другия край на линията дойде гробно мълчание.

— Ало?

— Да, тук съм — каза Джеймс. И сетне добави: — Идвам веднага.

— Не, няма смисъл. Аз тъкмо тръгвах. — Попи почака да й каже, че ще я навести в болницата, но той не го направи. — Джеймс… може ли да те помоля за нещо. Ще проучиш ли каквото можеш за рака на панкреаса? Просто за всеки случай.

— Това ли е каквото смятат, че имаш?

— Не знаят със сигурност. Ще ми правят някакви изследвания и само се надявам да не използват инжекции. — Попи отново се разсмя, макар да й прималяваше от страх. Искаше й се Джеймс да й каже нещо утешително.

— Ще видя какво мога да намеря в Интернет. — Гласът му прозвуча сухо и почти безизразно.

— И ще ми кажеш какво си научил по-късно… Предполагам, че ще ти позволят да ми се обадиш в болницата.

— Да.

— Добре. Трябва да тръгвам. Мама ме чака.

— Пази се.

Попи остави слушалката, чувствайки се съвършено опустошена. Майка й стоеше на вратата.

— Хайде, Попи. Да тръгваме.

Джеймс седеше неподвижно, гледайки към телефона, без да го вижда.