Л. Смит: Таен вампир

— Готово — каза лаборантката и Попи се стресна, връщайки се към действителността. — Да избършем този гел.

— Какво се вижда тук? — попита Попи, поглеждайки към монитора.

— О, твоят доктор ще ти каже всичко. Рентгенологът ще разчете резултатите и ще ги изпрати в кабинета на лекаря ти.

Гласът на лаборантката беше толкова безизразен, че Попи я погледна подозрително.

Докато чакаха отново пред кабинета на доктор Франклин, тя се въртеше на стола си, а майка и прелистваше стари списания. Когато сестрата каза: „Госпожа Хилгард“, и двете се изправиха.

— Ъ-ъ… не, не — каза сестрата смутено. — Госпожо Хилгард, докторът иска да поговори с вас насаме за минутка.

Попи и майка й се спогледаха. След това майка й остави списанието „Пийпъл“ на масичката и последва сестрата.

Попи остана да се взира след нея.

Какво означаваше това? Доктор Франклин никога по-рано не беше правил това.

Момичето усещаше как сърцето му бие силно. Не бързо, а силно. Бум… бум… бум… Ударите разтърсваха гърдите й отвътре. Чувстваше се замаяна и някак странно, сякаш сънуваше.

„Недей да мислиш за това! Сигурно не е нищо сериозно. Прочети едно списание.“ Но пръстите й като че ли не я слушаха. Когато най-накрая отвори списанието, погледът й започна да бяга по редовете, без думите да стигат до съзнанието й.

„За какво говорят там вътре? Защо се бавят толкова…“

Минутите се нижеха една след друга и докато Попи чакаше, умът й се мяташе между две възможни обяснения:

1) Нямаше нищо сериозно и майка й всеки момент щеше да излезе и да се разсмее, че дори си го е помислила и 2) Беше болна от нещо страшно и трябваше да премине през ужасно лечение, за да се оправи. Дълбоката черна яма и затрупаната яма. Когато тя беше зарита, всичките й опасения й се струваха смехотворни и мелодраматични. Но когато зейнеше пред нея, се чувстваше така, сякаш животът й преди е бил само сън и тя чак сега се сблъсква с жестоката реалност.

„Само ако можех да се обадя на Джеймс“, помисли си тя.

Най-накрая чу гласа на сестрата:

— Попи, заповядай!

Кабинетът на доктор Франклин беше облицован с дърво, а по стените висяха удостоверения и дипломи. Момичето седна на един кожен стол и се опита да не се взира прекалено изпитателно в лицето на майка си.

Майка й изглеждаше… твърде спокойна. Самообладанието й прикриваше някакво вътрешно напрежение. Усмихваше се, но… някак несигурно.

„О, боже — помисли си Попи. — Значи все пак е нещо лошо.“

— Така… няма причина за паника — каза докторът и Попи на мига се паникьоса. Дланите й залепнаха за облегалките на кожения стол.

— В ехограмата се появи нещо, което е малко необичайно, и бих искал да направя още няколко изследвания — каза лекарят със спокоен и премерен тон. — Едно от тях изисква да не си яла нищо от полунощ на предишния ден, но майка ти ми каза, че днес и без това не си закусвала.

Попи отговори механично:

— Изядох една люспа от корнфлейкс.

— Само една? Е, мисля, че спокойно можем да приемем това за пълно гладуване. В такъв случай ще направим изследванията още днес и смятам, че е най-добре да те приемем в болницата. И така, изследванията се казват САТ и ERCP. Но целите названия дори и аз не мога да произнеса — рече той и се усмихна, но Попи не реагира. — Не са никак страшни — добави меко доктор Франклин. — САТ е нещо като рентген. А при ERCP една тръба се спуска през гърлото към стомаха, за да се стигне до панкреаса. И след това инжектираме в тръбата течност, която се вижда на рентгена…

Устните на доктор Франклин продължиха да се движат, но Попи вече не чуваше думите му. Но си спомняше кога за последен път се беше чувствала толкова изплашена.

„Аз само се пошегувах за красивия белег — мислеше си тя. — Не искам сериозно заболяване. Не искам да ходя в болница и не искам някакви тръби да влизат в гърлото ми.“

Момичето погледна майка си умоляващо. Тя хвана ръката й.

— Няма нищо, миличка. Ще отидем вкъщи да приготвим някои неща и после ще се върнем.

— Днес ли трябва да вляза в болницата?

— Мисля, че така е най-добре — отговори Д-р Франклин.

Попи стисна ръката на майка си по-силно. Главата й беше пълна със звънтяща пустота.

На излизане от кабинета госпожа Хилгард каза:

— Благодаря ти, Оуен!

Попи никога по-рано не беше чувала майка си да се обръща към доктор Франклин на малко име. Но не попита защо. Не каза нищо, докато излизаха от сградата и се качваха в колата. На път за вкъщи майка й започна да бъбри за всякакви обикновени неща със спокоен, безгрижен глас, а Попи се стараеше да й отговаря. Преструваше се, че всичко е наред, но в същото време сърцето й се беше свило в ужасно предчувствие. Едва когато се качиха в стаята й и започнаха да слагат криминални романи и памучни пижами в един малък куфар, Попи простичко зададе въпроса: