Л. Смит: Таен вампир

Освен това, етномузиката я караше да се чувства като част от големия свят. Допадаше й нейната различност и екзотика.

Като се замислеше, може би точно заради това харесваше и Джеймс. Заради неговата чудатост. Тя завъртя глава и го погледна, докато странните ритми на Бурунди изпълваха стаята.

Познаваше приятеля си по-добре от всеки друг, но в него винаги оставаше нещо скрито. Нещо, което никой не можеше да достигне.

Някои хора го намираха за високомерен, други за студен, а трети за безразличен, но Джеймс не беше нито едно от тези неща. Той беше просто странен. Много по-различен от всички други в училище. От време на време й се струваше, че ей сега ще проникне в тайната му, но всеки път тя й се изплъзваше. А на няколко пъти, особено късно през нощта, когато слушаха музика или съзерцаваха океана, бе почувствала, че той сам иска да й я разкрие.

Тъй или иначе, Попи вярваше, че ако приятелят й намереше за нужно да й разкрие душата си, той щеше да й каже нещо важно и прекрасно, а ефектът от него щеше да бъде толкова шокиращ, колкото ако я заговореше улична котка.

Точно сега тя гледаше Джеймс, неговия идеално изваян профил и кафявите къдрици на челото му и си помисли, че изглежда тъжен.

— Джейми, какво има? Да не се е случило нещо у вас? — Попи беше единственият човек на света, на когото беше позволено да го нарича Джейми. Жаклин и Микаела дори и не бяха опитали.

— Какво да се е случило у нас? — отвърна той с усмивка, която не стигна до очите му. Сетне тръсна нехайно глава и добави: — Не се тревожи, Попи! Не е нищо важно — просто един роднина може да ми дойде на гости. Имам предвид, нежелан роднина. — Този път усмивката достигна очите му и в тях проблесна пламъче. — Или може би се тревожа за теб.

Попи понечи на шега да подложи думите му на съмнение, но вместо това се чу да казва:

— Наистина ли?

Сериозността, с която го каза, очевидно го трогна, защото усмивката угасна на лицето му и двамата се вгледаха един в друг, забравили иронията и насмешките, зад които се криеха. Просто всеки се взираше в очите на другия. Джеймс изглеждаше нерешителен, почти уязвим.

— Попи…

— Да?

Той отвори уста, но после скочи на крака и отиде да настрои сто и седемдесетватовите колони марка „Толбой“. Когато се върна, сивите му очи бяха тъмни и неразгадаеми.

— Щях да се притеснявам, ако беше наистина болна каза той безгрижно. — Нали затова са приятелите?

Попи въздъхна.

— Правилно! — тъжно отвърна тя и после се усмихна.

— Но ти не си болна — отбеляза Джеймс. — Просто трябва да се погрижиш за това. Докторът вероятно ще ти даде антибиотици… или ще ти сложи една голяма инжекция — добави той хапливо.

— О, млъкни! — каза Попи. Той знаеше, че ужасно я е страх от инжекции. Само при мисълта за иглата, която се забива в кожата й…

— Майка ти идва — рече Джеймс, поглеждайки към вратата, която беше леко открехната. За Попи остана загадка как бе чул стъпките й — музиката беше силна, а коридорът беше застлан с килим, но след секунда майка й действително отвори вратата.

— Хайде, миличка — подкани я тя. — Доктор Франклин каза да отидем направо. Съжалявам, Джеймс, но ще трябва да я заведа на лекар.

— Няма нищо. Ще намина пак следобед.

Попи достойно прие поражението си и позволи на майка си да я помъкне към гаража, без да обръща внимание на Джеймс, който й правеше смешни гримаси, имитирайки нещастен пациент в очакване на голяма инжекция.

Час по-късно момичето лежеше на кушетката на доктор Франклин и гледаше дискретно настрани, докато той внимателно опипваше корема й. Доктор Франклин беше висок, слаб и напомняше донякъде на провинциален лекар. Човек, на когото можеш изцяло да се довериш.

— Тук ли е болката? — попита той.

— Да, но сякаш стига до гърба ми. Сигурно съм разтегнала някой мускул там…

Внимателните изучаващи пръсти отново тръгнаха и после спряха. Изражението на доктор Франклин се промени. И в следващия момент Попи някак разбра, че не беше разтегнат мускул, нито разстроен стомах. Случило се беше нещо сериозно и животът й щеше да се промени завинаги.

Накрая доктор Франклин каза:

— Знаете ли, искам да направя някои изследвания.

Гласът му беше сух и замислен, но въпреки това Попи я обзе паника. Не можеше да обясни чувствата си, но изведнъж я скова ужасяващ страх, сякаш някаква черна яма зейна пред краката й.

— Защо? — обърна се майка й към доктора.

— Ами… — Доктор Франклин се усмихна, намести очилата си и почука с два пръста по кушетката. — Просто, за да изключим някои възможности, нищо повече. Попи казва, че чувства болка в горната част на стомаха си, която отива към гърба и се усилва през нощта. Напоследък няма апетит и е загубила тегло. Жлъчният й мехур се усеща при допир — което означава, че се е уголемил. Това са симптоми, които могат да се появят при много заболявалия и бих искал да направим една ехография, която ще изясни донякъде нещата.