Л. Смит: Таен вампир

Усмивката изчезна от лицето на Жизел и когато заговори, гласът й вече не беше ленив и дрезгав:

— Искаш да кажеш, че не е от нашия свят? Сган? Да не си полудял, Джеймс?

— Тя не знае нищо за мен или за Нощния свят. Нямам намерение да нарушавам никакви закони. Просто искам тя да е добре.

Продълговатите сини очи се взираха изпитателно в лицето му.

— Сигурен ли си, че вече не си нарушил някои закони? — И когато Джеймс я погледна с недоумение, тя добави: — Сигурен ли си, че не си влюбен в нея?

Джеймс отговори на прямия й поглед и каза тихо и заплашително:

— Не говори такива неща, ако не искаш неприятности.

Жизел погледна настрани, играейки си с пръстена си. Пламъкът на свещта трепна и изгасна.

— Джеймс, познавам те отдавна — каза тя, без да вдига очи. — Не искам да ти навличам неприятности. Вярвам ти, че не си нарушил никакви закони… но мисля, че и за двама ни ще бъде по-добре да забравим този разговор. Просто си излез сега и аз ще се престоря, че никога не сме го водили.

— А магията?

— Няма никакви магии. А дори и да имаше, пак нямаше да ти помогна. Просто си върви.

Джеймс излезе от кафенето.

Оставаше една последна възможност. Потегли с колата към Брентууд — квартал, който се различаваше от този, който напускаше, колкото диамант от парче въглен. Паркира под навес за коли пред причудлива тухлена къща с фонтан. Пурпурен бръшлян се катереше по стените към покрив, покрит с испански керемиди.

Джеймс влезе под арката в двора и се спря пред врата, на която имаше табела със златни букви: Джаспър Р Расмусен, доктор по медицина. Баща му беше психолог.

Преди да успее да протегне ръка към дръжката, вратата се отвори и насреща му излезе жена — типична клиентка на баща му, на четирийсет и няколко години, очевидно богата, облечена в дизайнерски спортен костюм и сандали на висок ток.

Изглеждаше замаяна и сънлива, а на шията й имаше две миниатюрни и бързо зарастващи следи от убождания.

Джеймс влезе в кабинета. Отпред имаше приемна, но не и секретарка. Отвътре се чуваше музика на Моцарт. Джеймс почука на вратата.

— Татко?

Вратата се отвори и през пролуката се видя фигурата на красив мъж с тъмна коса. Той носеше съвършено ушит сив костюм и риза с френски ръкавели. Всичко в него говореше за сила и целеустременост. Но не и топлина.

— Какво има, Джеймс? — попита той със същия глас, с който говореше и на клиентите си — дълбок, дискретен и самоуверен.

— Имаш ли минута?

Баща му погледна своя „Ролекс“.

— Всъщност следващият ми пациент трябва да дойде след половин час.

— Трябва да поговоря за нещо с теб.

Баща му го погледна изпитателно и махна с ръка по посока на едно меко кресло. Джеймс се настани удобно на него, но веднага след това установи, че инстинктивно се навежда напред, опитвайки се да седне на края му.

— Какво ти се върти в главата?

Джеймс затърси правилните думи. Всичко зависеше от това дали ще накара баща си да разбере. Но кои бяха правилните думи? Най-накрая реши да кара без заобикалки.

— Става въпрос за Попи. Тя е болна от известно време и сега смятат, че има рак.

На лицето на доктор Расмусен се изписа изненада.

— Съжалявам да чуя това. — Но в гласа му нямаше съчувствие.

— И при това ракът й е много лош. Той е изключително болезнен и вероятността да се излекува е едно на сто.

— Това е много жалко. — Отново в гласа на баща му нямаше нищо друго, освен лека изненада. Изведнъж Джеймс се досети за причината. Той не беше изненадан, че Попи е болна, а че синът му си е направил труда да дойде при него, за да му съобщи това.

— Татко, ако тя има рак, това означава, че умира. Нима това ти е абсолютно безразлично?

Доктор Расмусен сплете пръсти и устреми поглед към яркочервения блясък на махагоновото си писалище. Накрая заговори бавно и спокойно:

— Джеймс, вече сме говорили за това. Знаеш, че аз и майка ти се безпокояхме заради близостта ти с Попи. Ти… прекалено много се привърза към нея.

Джеймс почувства, че го обзема студена ярост.

— Имаш предвид както се привързах към госпожица Емали?

Баща му дори не трепна.

— Нещо такова.

Джеймс се опита да прогони спомените, които нахлуха в ума му. Не можеше да мисли за госпожица Ема сега. Моментът налагаше да бъде абсолютно безстрастен и хладен. Това беше единственият начин да убеди баща си.

— Татко, опитвам се да ти кажа, че познавам Попи почти откакто се помня. Тя ми е нужна.

— И за какво по-точно? Доколкото знам, не и за онова, за което би следвало. Никога не си се хранил от нея, нали?