Л. Смит - Дъщери на мрака

— Добре — каза Роан.

Мери-Линет вдигна още един пръст.

— Второ, татко съжалява, но не е изненадан, че колата ми е експлодирала. Клодин предричаше това от цяла година. — Още един пръст. — Трето, господин Кимбъл няма представа какво или кой е убил коня му, но е по-склонен да смята, че е било животно, а не човек. Вик Кимбъл е убеден, че това е работа на Саскуоч. Той и Тод са изплашени до смърт и искат да се махнат от Брайър Крийк завинаги.

— Да запазим тогава минута мълчание, за да покажем колко много ще ни липсват — каза Марк тържествено и издаде смешен звук с език.

— Четвърто — продължи Мери-Линет, вдигайки следващия пръст. — Вие момичета, рано или късно ще трябва да споменете, че леля ви не се е върнала от нейната „кратка почивка“. Но може да не го правите веднага. Никой не идва тук и затова никой няма да забележи, че я няма. Освен това, мисля, че спокойно можем да погребем нея и Джереми. Дори ако някой се натъкне на тях, какво би намерил — мумия, която изглежда най-малко на хиляда години, и вълк. Никой няма да може да свърже телата с изчезналите хора.

— Бедната стара леля Опал — каза Джейд, все така безгрижно. — Но в крайна сметка тя ни помогна, нали?

Мери-Линет я погледна. „Да, така е — помисли си тя. — Очите й изглеждат сребърни, когато се присмива над смъртта. Джейд също е истинска дъщеря на Нощта.“

— Леля ви действително ни помогна. И на мен ще ми липсва — каза Мери-Линет на глас.

— Значи, всичко е уредено — заключи Кестрел.

— Така изглежда — рече Аш не особено уверено. — Куин ме чака долу на пътя. Казах му, че ще ни трябват няколко часа да се погрижим за нещата тук и да се сбогуваме.

Настъпи мълчание.

— Аз ще те изпратя — каза Мери-Линет накрая.

Те тръгнаха към предната врата и когато излязоха навън в здрача, Аш затвори вратата след тях.

— Все още можеш да дойдеш с мен, знаеш това.

— С теб и Куин?

— Аз ще го отпратя. Или ще замина и утре ще се върна за теб. Или ще се върна и ще остана…

— Трябва да отидеш и да разговаряш с баща си. И да направиш така, че сестрите ти да бъдат в безопасност. Знаеш го.

— Добре, ще се върна след това — каза Аш с нотки на отчаяние в гласа си.

Мери-Линет погледна настрани. Слънцето беше залязло. На изток небето беше с възможно най-тъмния нюанс на пурпура. Почти черно. Миг по-късно изгря звезда. Или това не беше звезда… А Юпитер.

— Все още не съм готова. Бих искала да съм, но…

— Не, не би искала — рече Аш и, разбира се, беше прав. Тя знаеше това още докато седеше там край пътя, гледайки как колата й гори. И макар да беше премисляла нещата отново и отново в тъмната си стая, вече не съществуваше никаква възможност да промени решението си.

Тя никога нямаше да бъде вампир. Просто не беше пригодена за това. Не можеше да прави нещата, които правеха вампирите, и да запази здравия си разум. Тя не беше като Джейд и Кестрел, нито дори като Роан с нейните здрави стегнати крака и инстинктивната й страст към лова. Беше надникнала в сърцето на Нощния свят… и знаеше, че не може да се присъедини към него.

— Аз не искам да се променяш — каза Аш. — Искам да бъдеш такава, каквато си.

— Но ние не сме деца — отвърна Мери-Линет, без да го поглежда. — Не можем да бъдем като Джейд и Марк — само да се държим за ръцете, да се кикотим и никога да не мислим за бъдещето.

— Да, ние сме само сродни души, това е всичко. Ние сме просто обречени да бъдем завинаги заедно…

— Щом разполагаме с вечността, дай ми малко време — каза Мери-Линет. — Върни се и поскитай малко. Вгледай се в Нощния свят и се увери, че искаш да се откажеш от него…

— Аз вече знам това.

— Вгледай се в смъртните и се увери, че искаш да се обвържеш с една от тях.

— И може би трябва да се замисля за онова, което съм им причинявал?

— Да — отвърна Мери-Линет, поглеждайки го прямо.

Аш извърна глава.

— Добре, признавам. Има много неща, които трябва да изкупя…

Мери-Линет знаеше това. Той бе гледал на хората като на низши същества и храна. И нещата, които беше видяла в ума му, я бяха отблъснали.

— Изкупи поне колкото можеш — каза тя, макар че не смееше да се надява, че той ще го направи. — Дай си необходимото време за това. А на мен дай време да порасна. Аз съм все още ученичка, Аш.

— Но след една година вече няма да бъдеш. И тогава аз ще се върна.

— Може би ще е прекалено рано.

— Знам. Но въпреки това ще се върна. — Той се усмихна, в гласа му прозвуча самоирония. — А междувременно ще се боря с дракони, както прави всеки рицар за своята дама. Ще докажа, че съм достоен за теб. И ти ще се гордееш с мен.