Л. Смит - Дъщери на мрака

— Джереми… ние просто разговаряхме…

— Но това беше грешка — продължи той, сякаш не я беше чул. — Много по-добре е да бъдеш върколак. Ще разбереш, когато ти покажа. Луната е толкова красива, когато си вълк.

О, боже, ето какво е имал предвид той, когато й каза, че ще я защити и всичко ще й обясни. Просто е смятал да я превърне в такава като него.

„Трябва ми оръжие!“

Роан беше казала, че среброто е пагубно за върколаци и следователно старата легенда за сребърния куршум вероятно е вярна. Но тя нямаше сребърен куршум. Нито дори сребърна кама…

Сребърна кама… сребърен нож…

Погледна към колата си. Тя беше почти невидима в облаците от дим. И сред пушека се виждаха големи огнени езици на стихиен пожар.

„Прекалено е опасно — мислеше си Мери-Линет. — Резервоарът всеки момент може да избухне. Няма да мога да вляза и да изляза невредима…“

Джереми все още говореше и гласът му сега звучеше някак свирепо.

— Нощният свят няма да ти липсва. С всичките му глупави ограничения — да не се убиват хора, да не се ловува прекалено често. На мен никой не ми казва кога да ловувам. Чичо ми се опита, но аз се погрижих за него…

Изведнъж създанието — Джереми вече не беше човешко същество — замълча и се завъртя рязко. Мери-Линет видя опънатите му устни и отворената му паст, готова да разкъсва. И в същия момент разбра причината — Аш се беше размърдал.

Беше се надигнал от земята, въпреки че гърлото му беше разкъсано. Огледа се замаяно. Видя Мери-Линет и очите му като че ли се фокусираха. Сетне отмести поглед към чудовището, в което Джереми се беше превърнал.

— Нея докосвай! — изкрещя той с глас, който Мери-Линет не беше чувала никога преди. Глас, изпълнен с гибелна ярост. Тя го видя да заема позиция с бързо изящно движение, готвейки се за скок.

Но върколакът скочи пръв, също като животно. Единствената разлика беше, че все още имаше ръце и посегна с едната от тях към тисовата тояга. Тя се стовари силно близо до слепоочието на Аш, който отново се строполи на земята, а тоягата отскочи леко от килима от борови иглички.

Върколакът вече не се нуждаеше от нея. Щеше да използва зъбите си. И с тях щеше да разкъса гърлото на Аш, както бе постъпил с коня и онзи турист.

Мери-Линет се затича.

Но не към Аш. Нямаше да може да му помогне с голи ръце. Втурна се към колата и потъна в талазите от задушлив дим.

„О, боже, колко е горещо! Дано да успея да стигна дотам…“

Чувстваше горещината по бузите и ръцете си. Изведнъж си спомни нещо, което бяха учили в час по противопожарна безопасност. Падна на колене и запълзя на четири крака — там, където въздухът беше по-хладен.

И сетне чу зад себе си звук. Най-зловещото нещо, което можеше да си представи — смразяващ кръвта вой на върколак.

„Той знае какво правя. Виждал е ножа всеки път, когато отварях с него капачката на резервоара. Ще се опита да ме спре…“

Тя се хвърли слепешката в горещите кълба от дим и стигна до колата. От двигателя се издигаха ослепителни оранжеви пламъци и дръжката на вратата я изгори, когато я докосна. Започна да се бори с нея, опитвайки се да не задържа дълго пръстите си върху метала.

„Хайде, отвори се, отвори се…“

Вратата най-накрая се отвори и от вътрешността я лъхна гореща вълна. Ако беше изцяло човек, нямаше да може да издържи. Но тя бе обменила кръвта си с четирима вампири за два дни и вече не беше само човешко същество. Вече не беше Мери-Линет… Но беше ли способна да убива?

Изпод таблото изскачаха пламъци. Тя опипа димящата винилова плоскост и мушна ръката си под седалката на водача.

„Хайде, хайде! Къде си?“

Пръстите й докоснаха метал — ножа! Сребърният нож за плодове с викториански орнаменти върху него, който бе заела от госпожа Бърдок. Беше ужасно горещ. Въпреки това го хвана, извади го изпод седалката и се извърна… точно когато нещо полетя към нея.

Обръщането беше инстинктивно — трябваше да посрещне в лице онова, което я атакуваше. Едва по-късно си даде сметка, че е било възможно да се обърне и без да вдига ножа си напред към своя нападател. Можеше да го насочи назад, надолу към земята или дори към себе си. И ако тя беше някогашната Мери-Линет, навярно щеше да постъпи именно така.

Но сега ножът гледаше право напред. Към силуета, който я връхлиташе. И когато той се стовари върху нея, Мери-Линет почувства съприкосновението в китката си и по протежение на цялата си ръка.

С някакво далечно ъгълче от ума си осъзна, че острието се е забило между ребрата.