Л. Смит - Дъщери на мрака

И после вече нямаше ясна представа за онова, което се случваше. Усети зъби в косите си, които изчаткаха в непосредствена близост до шията й. Хищни нокти оставиха дълги следи върху ръцете й. Нещото, което я нападна, беше космато и тежко. Не беше човек, нито дори и наполовина човек. А голям ръмжащ вълк.

Мери-Линет продължаваше да стиска ножа, макар и със сетни сили. Той рязко отскачаше в различни посоки, изкривявайки китката й под всевъзможни ъгли. Беше забит дълбоко в гърдите на вълка.

За миг той се отдръпна и тя можа да го види по-добре.

Красиво животно. Гъвкаво и силно, но с безумни очи. Което до последния си дъх се опитваше да я убие.

„О, боже, ти ме ненавиждаш, нали? Аз избрах Аш вместо теб. Раних те със сребро. И сега умираш. Сигурно се чувстваш предаден…“

Мери-Линет започна да трепери неудържимо. Нямаше повече сили. Пусна ножа и започна да отблъсква и рита вълка с ръце и крака. Пълзейки по гръб, тя успя да се отдалечи на няколко крачки. Силуетът на вълка се очертаваше на фона на огъня. Мери-Линет видя, че той се готви за един последен скок към нея.

Изведнъж се чу едно съвсем тихо и притаено пухване. Колата се люшна настрани, сякаш беше в агония и сетне нагоре се издигна голяма огнена топка.

Мери-Линет се сви на земята, наполовина заслепена, но не можеше да затвори очи.

Ето, значи, как изглеждала кола, която избухва в пламъци. Това не беше познатата голяма експлозия от филмите. Просто едно пухване. И после огънят, който се издига нагоре.

Горещината я накара да пропълзи назад, но все така не можеше да откъсне очи от стихията. Оранжеви пламъци. В това се беше превърнала колата й. Оранжеви езици, които излизаха от металния скелет на колела.

Вълкът не излезе от пламъците.

Мери-Линет се надигна от земята. В гърлото й имаше дим и когато се опита да извика „Джереми“, гласът й прозвуча като дрезгаво грачене.

Вълкът отново не се появи. И това едва ли беше чудно, при положение че в гърдите му беше забит сребърен нож и там бушуваше такъв огнен ад.

Мери-Линет седеше, обгърнала раменете си с ръце, и гледаше как колата гори.

„Той щеше да ме убие. Като всеки опитен ловец. Аз трябваше да се защитя, трябваше да спася Аш. И момичетата… той щеше да убие и тях. А после и други хора като онзи турист… Той беше умопобъркан и въплъщение на злото, защото беше готов на всичко, за да получи онова, което искаше.“

И тя беше усещала това от самото начало. Под външността на това „мило момче“ винаги е имало нещо притаено, но Мери-Линет през цялото време се беше опитвала да се убеди, че се лъже. Трябваше да се довери на интуицията си още в самото начало. Или поне в мига, когато бе разгадала тайната на Джереми Лавет.

Тя трепереше, но не можеше да плаче.

Пламъците бушуваха и от време на време лумваше рояк от малки искри.

„Не ме е грижа дали е било оправдано. Това не беше като убийството в съня ми. Не се оказа така лесно и естествено и аз никога няма да забравя начина, по който ме гледаше…“

Сетне си спомни за Аш.

Беше като вцепенена и почти бе забравила за него. Обърна се, наполовина в ужас от онова, което щеше да види. Намери сили да пропълзи до мястото, където той все още лежеше.

Толкова много кръв… възможно ли беше да е още жив? Но ако е мъртъв… ако всичко е било напразно…

Но Аш дишаше. И когато тя докосна лицето му, опитвайки се да намери място, незалято от кръвта, той се размърда. И се опита да се надигне.

— Лежи — каза Мери-Линет и се огледа. Ризата и джинсите на Джереми бяха на земята. Тя взе ризата и я притисна към шията на Аш. — Аш, не се движи…

Той се опита отново да стане.

— Не се тревожи. Аз ще те защитя.

— Лежи спокойно — каза Мери-Линет и когато не я послуша, тя го задържа нежно с ръка. — Не е нужно да правиш нищо. Той е мъртъв.

Аш се отпусна назад и затвори очи.

— Аз ли го убих?

Мери-Линет издаде сподавен звук, който не беше точно смях. Трепереше от облекчение — Аш дишаше и говореше и дори се държеше по типичния си глупашко самонадеян начин. Никога не си беше представяла, че дори само гласът му може да я прави толкова щастлива. Докато притискаше ризата към шията му, тя виждаше как раната му вече зараства. Разкъсванията бързо се превръщаха в равни розови белези.

Плътта на вампирите беше невероятна.

Аш преглътна.

— Ти не отговори на въпроса ми.

— Не. Не го уби ти. Аз го направих.

Очите му се отвориха. Те само се спогледаха за кратко. И в този момент Мери-Линет разбра, че двамата осъзнават много неща.