Ан Райс - Вампирът Лестат

И все пак мъжът не помръдваше от ложата — намръщен, гневен, стар и упорит, с рунтави вежди, надничащи изпод сивата му перука.

Засилих се и прескочих празния театър, приземих се в ложата право пред него. Ченето му увисна против волята му, а очите му се разтвориха отвратително широко.

Изглеждаше обезобразен от възрастта — с прегърбени рамене и разкривени пръсти, ала духът в погледа му бе над всякакви суета и компромис. Устата му се сви, брадата му щръкна. Из пазвата на редингота си той извади пистолет, стисна го с две ръце и се прицели в мен.

— Лестат! — изкрещя Ники.

Ала изстрелът гръмна и куршумът ме удари с пълна сила. Не помръднах. Стоях също тъй неподвижно като стареца преди. Вълна от болка ме заля и утихна, и остави подире си ужасно туптене във вените ми.

Кръвта бликна. Тя шуртеше така, както не бях виждал кръв да шурти. Попи в ризата ми и усещах как потече по гърба ми. Но туптенето нарастваше все повече, и по гърба и гърдите ми се разля топло, парещо чувство.

Мъжът гледаше втрещен. Пистолетът падна от ръката му. Главата му се отметна назад, очите му се подбелиха и тялото му се свлече, сякаш му беше излязъл въздухът, и той се строполи на пода.

Ники бе изтичал по стълбите и сега нахлу в ложата. От устата му излизаше тихо, истерично мърморене. Мислеше, че е станал свидетел на моята смърт.

А аз стоях и продължавах да се вслушвам в тялото си, обзет от онази ужасна самота, която бе моя, откакто Магнус ме бе преобразил във вампир. И знаех, че раните вече ги няма.

Кръвта засъхваше по копринената жилетка, засъхваше по гърба на разкъсаното ми сако. Тялото ми пулсираше там, където куршумът бе преминал през мен, и онова туптене отново разтърсваше вените ми, ала раната вече я нямаше.

Никола, когато дойде на себе си и ме погледна, видя, че съм невредим, въпреки че разумът го убеждаваше, че не може да е вярно.

Промъкнах се покрай него и тръгнах към стълбището. Той се хвърли върху мен и аз го блъснах. Не можех да го гледам, не можех да понеса мириса му.

— Махни се от мен! — извиках.

Ала той отново се хвърли върху мен и сключи ръце около шията ми. Лицето му бе подпухнало, и издаваше някакъв ужасен звук.

— Пусни ме, Ники! — креснах заплашително. Ако го бутнех твърде грубо, щях да изтръгна ръцете му от ставите, да му строша гръбнака.

Да му строша гръбнака…

Той хленчеше и пелтечеше. И само за една мъчителна частица от секундата звуците, които издаваше, бяха също тъй ужасни, както и цвиленето на умиращото ми животно в планината, моята кобила, смазана като насекомо в снега.

Не осъзнавах какво върша, когато разкъсах хватката му. Тълпата се разбяга с писъци, когато излязох на булеварда.

Рено се втурна напред, въпреки, че се мъчеха да го удържат.

— Мосю! — той сграбчи ръката ми, понечи да я целуне и спря, втренчен в кръвта.

— Няма нищо, драги ми Рено — казах му, изненадан от спокойствието и мекотата в гласа си. Ала нещо ме разсея, когато заговорих отново. „Трябва да се вслушам в това нещо“ — помислих си, ала продължих. — Изобщо не мисли за това, драги ми Рено. Фалшива кръв — сценичен реквизит, илюзия, нищо повече. Всичко беше илюзия.

Нов вид театър. Драма на гротеската, да, на гротеската.

Ала същото онова отново ме разсея, нещо, което усещах в мелето край себе си — хората се скупчваха и се натискаха да дойдат по-близо, ала не твърде близо, слисаният Никола ме гледаше.

— Продължавайте с вашите представления — говорех, но едва успявах да се съсредоточа върху думите си. — С вашите акробати, с вашите трагедии, с вашите по-цивилизовани спектакли, ако желаете.

Извадих банкнотите от джоба си и ги пъхнах в разтрепераната му ръка. Разсипах монети по плочника. Актьорите страхливо се стрелнаха да ги събират. Заоглеждах тълпата — търсех с очи източника на това странно разсейване, какъв бе той ? Не бе Никола, който ме гледаше с покрусена душа, застанал на вратата на опустелия театър.

Не, беше нещо друго, познато и непознато едновременно, свързано с тъмнината.

— Наемете най-добрите артисти — бръщолевех аз. — Най-добрите музиканти, великите сценографи — още банкноти. Гласът ми отново добиваше сила, вампирският глас, отново виждах гримасите и ръцете, които се вдигаха нагоре, ала те се бояха да ги видя, че запушват уши. — Няма никакви ограничения, НИКАКВИ ОГРАНИЧЕНИЯ пред онова, което можете да вършите тук!

Освободих се от тълпата, повлякъл пелерината подире си, а мечът дрънчеше странно, защото не бе закопчан както трябва. Създание на мрака.