Ан Райс - Вампирът Лестат

Не отворих очи, но почувствах допира на ръката му по лицето си, а после тя се вкопчи в тила ми. Сигурно му бяха направили път, и когато той потъна в прегръдките ми, през мен премина малък гърч на ужас, ала тук светлината бе мъждива и аз се бях нахранил като звяр, за да съм топъл и да имам човешки вид, и отчаяно си мислех, че не зная на кого да се моля измамата ми да не се разкрие. А после остана само Никола, и вече не ме интересуваше.

Вдигнах очи и се вгледах в лицето му.

Как да ви опиша как ни изглеждат смъртните! Направих малки опити да го опиша, когато говорех за красотата на Ники от предната нощ като смесица от движения и цветове. Но не можете да си представите какво е за нас да гледаме жива плът. Тя притежава милиарди цветове и едва забележими съчетания от движения, да, които съставляват живото същество, върху което се съсредоточаваме. Но лъчезарието изцяло се смесва с мириса на плът. Прекрасно — такова е за нас всяко човешко същество, ако нагазим в тези размисли, дори и старците, и болните, и угнетените, които на улицата не забелязваш. Всички те са прекрасни, като вечно разтварящи се цветя, пеперуди, вечно измъкващи се от пашкула.

Е, когато видях Ники, аз видях всичко това, и долових мириса на туптящата в него кръв, и за един упоителен миг ме преизпълни обич и само обич, и тя изтри всеки спомен за извратилите ме ужаси. Всяка зла наслада, всяка нова сила и удовлетворяването й ми се струваха нереални. Може би ме изпълваше и дълбоката радост, че все още можех да обичам, ако някога се бях усъмнил в това, и че е постигната трагична победа.

Целият този стар, смъртен уют ме опияняваше, можех да затворя очи и да изгубя свяст, отнасяйки го със себе си, или поне така ми се струваше.

Но и нещо друго се пробуждаше в мен и набираше сила толкова бързо, че мислите ми препускаха, за да го настигнат и да го отрекат, дори и когато то заплашваше да се изплъзне от моята власт. И аз знаех какво е то, нещо чудовищно и огромно, и така присъщо на естеството ми, както слънцето не бе присъщо. Аз исках Ники. Исках го също толкова силно, колкото и всяка жертва, с която някога се бях борил на Ил дьо ла Сите. Исках кръвта му да потече в мен, желаех и вкуса й, и аромата й, и топлината й.

Театърчето се тресеше от викове и смях, Рено нареди на акробатите да продължат с антракта, а Лучина отвори шампанско. Но ние бяхме заключени в прегръдката си.

Жежката топлина на тялото му ме накара да се вцепеня и отдръпна, въпреки, че привидно дори не помръднах. И изведнъж ме влуди това, че онзи, когото аз обичах, както обичах майка си и братята си, този, който бе породил в мен единствената нежност, която някога бях изпитвал, бе непревземаема цитадела, която удържаше здраво на напора, в неведение за моята жажда за кръв, когато толкова много, стотици жертви, толкова лесно се бяха предали.

Ето за това бях създаден. Това бе пътят, по който бе предначертано да поема. Какви бяха сега за мен другите — крадците и убийците, които бях повалил сред парижката пустош? Ето това исках аз.

И чудовищният, величествен факт, че смъртта на Ники е възможна, се взриви в ума ми. Мракът под затворените ми клепачи бе станал кървавочервен. Съзнанието на Ники, което се заличава в онзи последен миг, отказва се от своята сложност заедно с живота.

Не можех да помръдна. Усещах кръвта, все едно тя преминава в мен, и докоснах с устни врата му. Всяка частица в мен крещеше: „Вземи го, отвлечи го от това място, далече от него, и се нахрани с него, и се нахрани с него, докато…“ Докато какво? Докато той умре!

Изтръгнах се от прегръдката му и го отблъснах. Тълпата около нас ревна и зашумя. Рено крещеше на акробатите, които зяпаха всичко случващо се. Публиката навън настояваше за забавления в антракта с нестихващо ритмично пляскане с ръце. Оркестърът извиваше жизнерадостната песничка — музикалният съпровод на акробатите. Кости и плът ме бодяха и блъскаха. Всичко се бе превърнало в една неразбория, пропита от миризмата на готовите да паднат в касапницата. Усетих как ми се повдига, прекалено човешки.

Ники като че бе излязъл от равновесие и когато се погледнахме в очите, аз почувствах обвиненията, които струяха от неговите. Почувствах нещастието и, още по-тежко, че той е на ръба на отчаянието.

Разбутах всички, всички акробати със звънтящи звънчета, и не зная защо тръгнах напред, към кулисите, вместо да изляза през страничната врата. Исках да видя сцената. Да видя публиката. Исках да проникна в дълбочина в нещо, за което нямах нито име, нито дума.