Ан Райс - Вампирът Лестат

Разперих ръце. Подгънах коляно и започнах да се въртя като акробатите и танцьорите — кръг и още един, и още един, стъпил на един крак върху топката, без усилие, все по-бързо и по-бързо, а после се преметнах напред и описах кръг с цигански колела, а после и със салта, подражавах на всичко, което бях виждал някога да играят по панаирите.

Мигом гръмнаха аплодисменти. Аз бях също тъй пъргав, както и в селото, а сцената бе малка и ме спираше, а таванът като че ме затискаше, и димът от лампите ме притискаше отвсякъде. Песничката на Фламиния отново изникна в ума ми и аз я запях с цяло гърло и отново започнах да скачам и да се въртя, а после зяпнах в тавана, подгънах колене, готов за скок, и издигнах тялото си нагоре.

Само след миг докоснах гредите и беззвучно, грациозно се спуснах на пода.

Публиката ахна. Малката тълпа зад кулисите се смая. Музикантите в оркестровата яма, които бяха замлъкнали, се въртяха и споглеждаха. Те виждаха, че въже няма.

Но аз отново се издигах за възторг на публиката и този път въртях салта чак догоре, пак се издигнах над изрисуваната арка и се спуснах в още по-бавни и по-изящни въртения.

Крясъци и ликуване заглушиха ръкоплясканията, но онези зад кулисите бяха онемели. Ники стоеше на самия край и устните му беззвучно изговаряха името ми.

— Трябва да е фокус, илюзия! — шушнеха от всички страни. Хората настояваха съседите им да се съгласят. Пред мен за миг лъсна лицето на Рено, със зяпнала уста и мигащи очи.

Но аз отново се бях впуснал в танц. И този път публиката вече не я бе грижа за неговото изящество. Почувствах го, защото танцът се превърна в пародия — всеки жест изпълнявах с по-широк замах, по-продължително и по-бавно, отколкото би могъл да издържи всеки човек танцьор.

Някой кресна зад кулисите и го сгълчаха да мълчи. Музикантите и публиката от предните редове започнаха да подвикват. Хората се обезпокоиха и си зашепнаха, ала сганта от галерията продължи да ръкопляска.

Внезапно се метнах към публиката с намерението да ги сплаша за назидание за проявената грубост. Няколко души толкова се стреснаха, че скочиха и се опитаха да побегнат в проходите. Един от тръбачите изтърва инструмента си и се изкатери навън от ямата.

Виждах възбудата и дори гнева по лицата им. Какви бяха тези илюзии? Изведнъж бях престанал да ги забавлявам — те не можеха да проумеят уменията ми, и нещо в сериозното ми държание ги плашеше. За един ужасен миг усетих тяхната безпомощност.

Усетих и че са обречени.

Огромна орда от тракащи скелети, увити в плът и дрипи — това бяха те, ала в тях пламтеше кураж, и те ми крещяха в своята неудържима гордост.

Бавно вдигнах ръце, за да привлека вниманието им, и с много силен, нетрепващ глас запях песничката за Фламиния, моята прелестна Фламиния, глупав малък куплет се преля в друг куплет, и гласът ми кънтеше все по-силно и по-силно, и изведнъж хората пред мен започнаха да стават и да крещят, ала аз пеех все по-силно, докато заглуших всеки друг шум, гласът ми премина в непоносим рев и аз ги виждах всичките, стотици, как стават и преобръщат пейки, стиснали главите си.

Устите им бяха изкривени в гримаси, от тях се изтръгваха беззвучни викове.

Пандемониум. Писъци, проклятия, всички се препъваха и напираха към вратите. Съдираха завеси от окачалките им.

Мъже скачаха от галерията, за да побегнат на улицата.

Спрях да пея ужасяващата песен.

Стоях и ги гледах в кънтящата тишина — слабите изпотени тела, които се щураха тромаво във всички посоки. Вятърът нахлуваше през отворените врати, и аз усетих как сърнен студ сковава всичките ми крайници, а очите ми сякаш бяха стъклени.

Без да погледна, аз вдигнах меча си и пак го закопчах, закачих с пръст кадифената яка на смачканата ми, прашлясала пелерина и я вдигнах от пода. Всички тези жестове изглеждаха гротескни, като всичко останало досега, и ми се струваше маловажно, че Никола се опитваше да се изтръгне от хватката на двама актьори, които го удържаха, уплашени за живота му, а той крещеше моето име.

Ала нещо сред хаоса привлече вниманието ми. Стори ми се важно — всъщност ужасно, ужасно важно — че една фигура се бе надигнала в едната от отворените ложи и тя не се мъчеше да избяга, дори не помръдваше.

Бавно се обърнах и го погледнах, сякаш го предизвиквах да остане там. Той беше старец и угасналите му сиви очи се впиваха в мен с упорита наглост, и аз се взирах в него и чух как от зяпналата ми уста се изтръгна мощен рев. Той сякаш излизаше от дълбините на душата ми, този рев. И ставаше все по-силен и по-силен, докато малцината, останали долу, отново се разтрепериха и запушиха уши и дори Никола, устремен напред, се преви, стиснал главата си.