Ан Райс - Вампирът Лестат

И когато се втурнах в първия изникнал пред мен сокак и побягнах, разбрах какво съм чул, какво ме е разсеяло — в тълпата аз неопровержимо бях доловил присъствието !

И когато го осъзнах със сигурност, се заковах на място.

Намирах се само на миля от булеварда и кривият сокак около мен бе тесен и тъмен като всички сокаци, които бях виждал някога. И ги чух, преди те, съвсем нарочно и много рязко, да млъкнат.

Бях твърде измъчен и нещастен, за да си играя с тях! И твърде зашеметен. Изкрещях стария въпрос:

— Кои сте вие? Говорете ми! — стъклата на близките прозорци се раздрънчаха. Смъртните се размърдаха в стаичките си. Тук нямаше гробище. — Отговорете ми, банда страхливци! Говорете, ако имате глас, или веднъж завинаги ме оставете на мира!

И тогава разбрах, ала как го разбрах, не мога да ви кажа, че те ме чуваха и можеха да ми отговорят, ако решат. И разбрах, че онова, което винаги бях долавял, бе непоклатимото доказателство за тяхната близост и сила, което те не можеха да прикрият. Ала можеха да потулват мислите си — и ги бяха потулили. Т.е. Те имаха разум, имаха и реч.

Въздъхнах тихо и продължително.

Бях жегнат от мълчанието им, ала стотици пъти по-силно ме бе жегнало онова, което се случи, и, както толкова пъти в миналото, аз им обърнах гръб.

Те ме последваха. Този път ме последваха и колкото и бързо да се движех, те ме застигаха.

И аз продължавах да усещам този техен странен беззвучен трепет чак докато стигнах Плас дьо Греви влязох в катедралата „Света Богородица“.

Останалата част от нощта прекарах в катедралата, сгушен в едно тъмно кътче до дясната стена. Жадувах за изгубената кръв, и всеки път, щом смъртен се приближеше, усещах силно изопване и парене там, където бяха раните.

Ала чаках.

И когато една млада просякиня с детенце се приближи, разбрах, че мигът е дошъл. Тя видя засъхналата кръв и започна трескаво да настоява да ме отведе в близката болница „Хотел Дьо“. Лицето й бе измършавяло от глад, ала тя се опита да ме повдигне с крехките си ръце.

Загледах я в очите, докато видях как се изцъклят. Усетих топлината на гърдите й, изпъкващи под дрипите. Мекото й сочно тяло рухна върху моето, отдаде ми се, и аз я обвих с кървавите брокат и дантела. Целунах я, всмуках топлината й, махнах мръсния шал от гърлото й и се наведох да отпия толкова умело, че сънената й рожба изобщо не видя. После с предпазливи, треперещи пръсти разтворих дрипавата риза на детето. И това, и това тъничко вратле бе мое.

Няма думи, с които да опиша това опиянение. Преди бях изпитал целия екстаз, който насилието можеше да ми даде. Но тези жертви ми се отдадоха в съвършено подобие на любов. Самата кръв сякаш бе стоплена от тяхната невинност, обогатена с добротата им.

После ги гледах как спят един до друг в смъртта. Тази нощ катедралата не бе светилище за тях.

И разбрах, че видението ми за градината на дивата красота е истина. В думите имаше смисъл, да, и в законите, и в неизбежността, ала те бяха свързани единствено с естетиката. А в тази Дива градина мястото на тези, невинните, бе в прегръдките на вампира.

Хиляди други неща могат да се кажат за света, ала само естетическите принципи могат да бъдат потвърдени и само тези неща остават завинаги едни и същи.

Вече бях готов да се прибера у дома. И когато излязох навън в ранната утрин, разбрах, че е паднала и последната преграда между мен и моята жажда.

Сега вече никой не бе в безопасност от мен, колкото и да бе невинен. И това включваше и скъпите ми приятели от театъра на Рено, и моя обичен Ники.

Исках те да заминат от Париж. Исках да свалят афишите, да залостят вратите. Исках тишина и мрак да се възцарят в малкия театър мишеловка, където бях познал най-голямото и трайно щастие в живота си на смъртен.

Дори и дузина невинни жертви на вечер не можеха да ме накарат да спра да мисля за тях, не можеха да накарат болката ми да се разтвори и изчезне. Всяка улица в Париж водеше към техния вход.

И ме обземаше мъчителен срам, когато си мислех как ги уплаших. Как можах да им го причиня? Защо имах такава яростна нужда да си докажа, че никога повече не бих могъл да съм един от тях?

Не. Аз купих театъра на Рено. Аз го бях превърнал във витрина на булеварда. Сега щях да го затворя.

Не че те подозираха каквото и да било. Те вярваха в простите и глупави оправдания, които им пробутваше Роже — че току-що съм се завърнал от жарките тропически колонии, че хубавото парижко вино ме е ударило в главата. Пак хвърлих много пари, за да поправя вредата.