Ан Райс - Вампирът Лестат

Исках много от Роже, разбира се. Но за друг начин не се сещах. Никой не би повярвал на приказките на Ники за магия, това не ме тревожеше. Ала вече заех, че ако Ники не напусне Париж, той бавно ще загуби разсъдъка си.

Нощите минаваха, и всеки миг, в който бях буден, аз се борех със себе си да не тръгна да го диря, да не рискувам с един последен разговор.

Само чаках, и бях съвсем наясно, че го губя завинаги и че той нивга няма да научи причините за нищо от случилото се. Аз, който някога се бях бунтувал срещу безсмислието на нашето съществуване, го пропъждах без обяснение — несправедливост, която може би щеше да го измъчва до края на дните му.

По-добре това, отколкото истината, Ники. Може би сега разбирам всички илюзии малко по-добре. И дано да успееш да накараш майка ми да замине за Италия, ако тя все още има време…

Междувременно сам можех да се погрижа Домът на театралите на Рено да бъде затворен. В съседното кафене дочух да се говори, че трупата заминавала за Англия. Така че тази част от плана бе изпълнена.

Вече наближаваше зората на осмата нощ, когато най-сетне се появих на прага на Роже и дръпнах звънеца.

Той отвори по-скоро, отколкото очаквах. Изглеждаше замаян и тревожен в обичайната си бяла фланелена нощница.

— Тази ваша одежда почва да ми допада, мосю — казах уморено. — Не мисля, че щях да ви се доверявам толкова, ако бяхте облечен с риза, бричове и палто…

— Мосю! — прекъсна ме той. — Нещо съвсем неочаквано…

— Първо ми отговорете. Рено и останалите заминаха ли благополучно за Англия?

— Да, мосю. Те вече са в Лондон, но…

— А Ники? Заминал е при майка ми в Оверн. Кажете ми, че не греша. Заминал е.

— Но, мосю! — възкликна той, и млъкна. И съвсем неочаквано съзрях образа на майка ми в мислите му.

Ако се бях замислил, щях да се досетя какво означава това. Доколкото знаех, майка ми никога не се бе появявала пред очите на този мъж — как той можеше да си я представя наум? Ала аз не прибягнах до разума си. Всъщност той се бе изпарил.

— Нали тя не е… Нали не ми казвате, че вече е късно?

— Мосю, нека си взема палтото… — изрече той необяснимо и посегна да дръпне звънеца.

И ето го пак нейният образ, нейното лице, изпито и бледо, и толкова живо, че не можех да го понеса.

Сграбчих Роже за раменете.

— Вие сте я видели! Тя е тук!

— Да, мосю. Тя е в Париж. Сега ще ви заведа при нея. Младият дьо Ланфан ми каза, че тя пристига. Ала не можех да се свържа с вас, мосю! Нямам представа как да се свържа с вас. И вчера тя пристигна.

Бях твърде слисан и не можех да му отговоря. Свлякох се на стола и образът й в моята памет така засия, че затъмни всичко, което се излъчваше от него. Тя беше жива, и беше в Париж. А Ники все още беше тук и беше с нея.

Роже се приближи до мен и протегна ръка, сякаш искаше да ме докосне.

— Мосю, вие тръгвайте, докато аз се облека. Тя е в Ил дьо Сен Луи, третата врата вдясно от вратата на мосю Никола. Трябва незабавно да тръгнете.

Погледнах го глупашки. Дори не го виждах. Пред очите ми бе тя. Оставаше по-малко от час до изгрев-слънце. Три четвърти от това време щеше да ми отнеме прибирането до кулата.

— Утре. Утре вечер — стори ми се, че изпелтечих. — Сетих се за онзи стих от „Макбет“ на Шекспир. „Това безкрайно утре, утре, утре 2 2 Пето действие, пета сцена, превод Александър Шурбанов. — Б.р. “.

— Мосю, вие не разбирате! Майка ви няма да пътешества до Италия. Тя е предприела последното си пътуване, за да дойде тук да ви види.

Аз не отговорих и той ме награби и се опита да ме разтърси. Никога досега не бях го виждал такъв. За него аз бях едно тяло, и той беше човекът, който трябваше да ме накара да дойда на себе си.

— Настанил съм я в жилище — рече той. — Сестри, лекари, всичко, което бихте могли да пожелаете. Но не те я поддържат жива. Вие я поддържате жива, мосю. Тя трябва да ви види, преди да склопи очи. А сега забравете колко е часът и вървете при нея. Дори и силна воля като нейната не може да твори чудеса.

Не можех да отговоря. Не можех дори да оформя в главата си една свързана мисъл.

Станах и тръгнах към вратата, като повлякох и него със себе си.

— Отидете сега при нея — наредих му — и й кажете, че ще дойда там утре вечер.

Той тръсна глава. Беше гневен и отвратен. И се опита да ми обърне гръб.

Нямаше да му го позволя.

— Вървете там веднага, Роже! — заповядах. — Останете с нея през целия ден, разбирате ли, и се погрижете тя да изчака… да ме изчака да дойда! Пазете я, ако заспи. Събудете я и й говорете, тръгне ли да си отива. Ала не й позволявайте да умре, докато не пристигна там!