Ан Райс - Вампирът Лестат

Надали не съм помръднал повече от миг, но нещо вътре в мен се промени. Настъпи някаква грандиозна промяна. В някакъв миг ми хрумна една огромна и ужасяваща възможност, и в същия този миг взех решение.

То не бе облечено в думи, не съдържаше никаква схема или план. И в този миг, ако някой бе ме запитал, аз щях да отрека. Щях да кажа: „Не, никога, не ми е и хрумвало! Вие за какъв ме мислите, що за чудовище съм според вас…“ И все пак, изборът бе направен.

Разбрах нещо абсолютно.

Думите й бяха заглъхнали, тя отново бе обзета от страх и болки, и въпреки болката тя се надигна от креслото.

Видях как одеялото се плъзна от тялото й и разбрах, че тя идва към мен и че трябва да я спра, ала не я спрях. Виждах как ръцете й се приближават, протягат се към мен, и след това тя изведнъж отскочи назад, сякаш блъсната от яростен вятър.

Бе се повлякла по килима и рухнала до креслото, до стената. Но много бързо замря и не помръдваше, сякаш я бях сковал с мисълта си, и по лицето й нямаше страх, въпреки, че сърцето й туптеше бясно. По-скоро по него се изписа почуда, а после — озадачено спокойствие.

И да съм имал някакви мисли в този момент, не зная какви са били те. Тръгнах напред също толкова непоколебимо, колкото тя бе вървяла към мен. Като следях всяка нейна реакция, аз се приближавах все повече, и най-накрая се приближихме един до друг толкова, колкото и когато тя отскочи назад. Тя се взираше в кожата и в очите ми, и изведнъж отново протегна ръка и докосна лицето ми.

— Нежив! — това си ужасно прозрение сподели тя безмълвно. — Превърнат в нещо. Но НЕЖИВ.

Тихо казах „не“. Това не беше вярно. И й изпратих хладен поток от образи, последователност от надниквалия в сегашното ми съществуване. Парченца, частици от тъканта на нощния Париж, усещането за острие, беззвучно врязващо се в света.

Тя въздъхна и въздухът излезе от гърдите й с леко свистене. Болката сви юмрук в нея, извади нокти. Тя преглътна, стисна устни, очите й действително ме прегаряха. Сега тя знаеше, че онова, което тя улавяше, не са усещания, а са мисли.

— Но как тогава? — попита тя.

И без да се усъмня как съм длъжен да постъпя, аз й разказах цялата история, звено по звено — счупения прозорец, през който ме извлече призрачната фигура, която ме бе следила в театъра, кулата и размяната на кръв. Разкрих й криптата, в която спях и съкровището й, моите скитания, моите сили и над всичко — природата на моята жажда. Вкусът на кръв и усещането за кръв, и какво означаваше всички страсти и цялата ми алчност да се изострят до предела си, слети в това единствено желание, и това единствено желание да бъде удовлетворявано отново и отново с кръвопийство и смърт.

Болката я разяждаше, ала тя вече не я усещаше. Само едни очи бяха останали от нея, и тя се взираше в мен. И въпреки, че нямах намерение да й разкривам всичко това, усетих, че съм я прегърнал и се обръщам така, че светлината от трополящите покрай кея карети долу да осветява лицето ми.

Без да откъсвам очи от нея, аз посегнах към сребърния свещник на перваза, вдигнах го и бавно започнах да огъвам метала, да го мачкам с пръсти и да оформям примки и усуквания.

Свещите изпопадаха на пода.

Тя подбели очи. Залитна назад, откъсна се от мен, и щом се хвана за завесите на леглото с лявата си ръка, от устата й бликна кръв.

Силна, беззвучна кашлица я изкарваше от дробовете й. Тя се строполи на колене и кръвта шурна по цялата страна на драпираното легло.

Гледах разкривеното сребро в ръцете си, идиотските примки, които не означаваха нищо, и го оставих да изпадне от тях. Взрях се в нея, тя се мяташе и се бореше с болката, бореше се да не изпадне в несвяст и внезапно избърса устата си в чаршафите с мудно движение, като пияница, който повръща, докато се свличаше на пода, неспособна да се задържи на крака.

Изправен над нея, аз я гледах и мимолетната й болка не значеше нищо пред клетвата, която сега изричах пред нея. Отново безмълвно — само мълчаливото доверие и въпросът, толкова необятен, че никакви думи не биха могли да го изразят. Искаш ли сега да дойдеш с мен?

Искаш Ли Сега Да Дойдеш С Мен И Да Станеш Като Мен?

Нищо не крия от теб ни невежеството си, ни страха си, ни най-обикновения ужас, че ако оттам, може и да се проваля. Дори не зная дали това е мое и мога ли да го дам повече от веднъж, нито на каква цена го давам, ала ще рискувам за теб, и ще открием заедно тайната и ужаса, каквито и да са те, както аз открих сам всичко останало.

С цялото си същество тя отвърна „Да“.