Ан Райс - Вампирът Лестат

Тя залитна и застана до прозореца, прилепила дългите си пръсти върху отворената си уста. И преди да се обърна и да рухна в близкото кресло, за миг се взрях в бялото й лице и в тялото й, което видимо крепнеше под тънката ципа на синята тафта, а очите й бяха като две кристални кълба, които събираха светлината.

Мисля, че в този миг промълвих „Майко“ като някой глупав смъртен, и затворих очи.

Седях в креслото. Сякаш бях спал цяла вечност, ала не бях и мигнал. Бях отново у дома, в къщата на баща ми.

Огледах се за машата за огъня, за кучетата ми и да проверя дали е останало вино, и тогава видях златните драперии на прозорците и очертанията на задната стена на катедралата „Света Богородица“ на фона на вечерните звезди, и видях и нея.

Ние бяхме в Париж. И щяхме да живеем вечно.

Тя държеше нещо в ръце. Още един свещник. Огниво. Имаше много изправена стойка и движенията й бяха бързи. Тя припали огнивото и докосна с искрата свещите, една по една. Пламъчетата затрепкаха, цветята, изрисувани по стените, се издигнаха към тавана, а танцьорките по него се размърдаха за миг и отново замряха в кръг.

Тя стоеше пред мен, свещникът — вдясно от нея. И лицето й бе бяло и идеално гладко. Тъмните сенки под очите й бяха изчезнали, всъщност всяко петънце и недостатък бяха изчезнали от кожата й, въпреки че какви са били тези недостатъци, аз не мога да ви кажа. Сега тя бе съвършена.

И бръчките от възрастта бяха намалели и странно врязани още по-дълбоко — имаше мънички бръчици от смях в ъгъла на всяко око, и по една мъничка рязка от двете страни на устата. Върху всеки клепач бе останала едва забележима гънка от плът, подчертаваща симетрията на лицето й и впечатлението за триъгълници по нейното лице, а устните й бяха обагрени в най-мекия нюанс на розовото. Тя изглеждаше крехка, както диамантът може да изглежда крехък, когато го дебне светлината.

Затворих очи и пак ги отворих, и видях, че това не е заблуда — не повече, отколкото нейното мълчание бе заблуда.

И видях, че тялото й е претърпяло още по-фундаментални промени. Тя отново притежаваше закръглеността на младата женственост, гърдите, които болестта бе изсушила. Те издуваха тъмната тафта на корсета й, бледорозовата отсянка на кожата й бе толкова нежна, че можеше да е и отразена светлина. Ала косата й бе още по-изумителна, защото сякаш беше жива. Бе се наляла с толкова много цвят, че сякаш самата коса се извиваше, милиарди тънки нишки помръдваха около безупречното бяло лице и шията й.

Раните по гърлото й заздравяваха.

Сега не оставаше нищо, освен последната проява на смелост. Да погледнеш в очите й.

Да погледнеш с тези вампирски очи друго същество като теб самия за първи път, откакто Магнус скочи в огъня.

Сигурно съм издал някакъв звук, защото тя откликна почти незабележимо, все едно го бе чула. Габриел — това бе единственото име, с което бих могъл да я наричам сега.

— Габриел — казах й. Никога не бях я наричал така, освен в най-съкровените си мисли, и видях как тя почти се усмихна.

Погледнах китката си. Раната се бе затворила, но жаждата в мен скърцаше със зъби. Моите вени ми говореха, сякаш аз им бях заговорил. И аз се взрях в нея и видях как устните й помръдват — мъничък знак за глад. И тя ме погледна със странно, многозначително изражение, което сякаш казваше: „Не разбираш ли?“

Но нищичко не бях чул от нея. Мълчание и само красотата на очите й, вперени в мен, и може би обичта, с която се гледахме, ала мълчанието се простираше във всички посоки и нищо не потвърждаваше. Не можех да проникна в него. „Прикриваш ли мислите си?“ — попитах я безмълвно и тя сякаш не разбра.

— Сега — каза тя, и гласът й ме стресна. Беше по-мек и по-звучен отпреди. За миг се пренесохме в Оверн, снегът валеше и тя ми пееше, и песента й кънтеше наоколо като в голяма пещера. Ала това бе свършило. Тя каза:

— Върви… Приключвай с всичко това, веднага! — тя кимна, за да ме придума, приближи се и ме дръпна за ръката. — Погледни се в огледалото — прошепна.

Но аз знаех. Бях й дал повече кръв, отколкото бях поел от нея. Умирах от глад. Дори не се бях нахранил, преди да дойда при нея.

Ала бях така омагьосан от звученето на сричките и онова кратко видение на падащия сняг, и от спомена за нейната песен, че дълго време не откликнах. Гледах пръстите й, които докосваха моите. Виждах, че плътта ни е еднаква. Станах от креслото, улових двете й ръце, после прокарах пръсти нагоре до раменете й, по лицето й. Бе сторено, и аз все още бях жив! Сега тя беше с мен. Тя бе преодоляла онази ужасна самота и сега беше с мен, и внезапно не можех да мисля за нищо друго, освен да я прегърна, да я притисна до мен, никога да не я пусна да си отиде.