Ан Райс - Вампирът Лестат

— Да! — изпищя тя внезапно като пияна, с глас, може би какъвто винаги е бил, ала въпреки това аз никога не бях го чувал. Очите й се затвориха, тя стисна клепачи, а главата й се замята наляво и надясно. — Да!

Наведох се и целунах кръвта по разтворените й устни. Тръпки плъзнаха по ръцете и краката ми и жаждата се хвърли към нея и се опита да я преобрази просто в плът. Ръцете ми обвиха крехкото й телце и я издигах все по-нагоре и нагоре, и застанах срещу прозореца, прегърнал я здраво във въздуха, косите й се сипеха по гърба й, и кръвта отново блъвна от дробовете й, ала вече нямаше значение.

Всички спомени от живота ми с нея витаеха около нас, тъчаха саван около нас и ни скриваха от света — тихите стихотворения и песни от детството, и усещането за нея отпреди да проговоря, когато съществуваше само трепкането на светлината по тавана над нейните възглавници, и ароматът й, който ме обгръщаше, и гласът й, който успокояваше моя плач, и после омразата към нея и нуждата от нея, и загубването й зад стотици затворени врати, и жестоките отговори, и ужасът от нея, и нейната сложност, и нейното безразличие, и неясната й сила.

И в този поток се втурна жаждата, и тя не заличи, а нажежи всяка представа за нея, и накрая тя се превърна в плът и кръв, и майка, и любовница, и всичко под жестокия натиск на моите пръсти и устни, във всичко, което нявга бях желал. Забих зъби в нея, усетих как тя се вцепени и изпъшка, и усетих как устата ми се разширява, за да улови горещия прилив на бликналата струя.

Сърцето и душата й се разтвориха. Тя нямаше възраст, за нея не съществуваше време. Знанията ми избледняха, затрепкаха и вече нямаше майка, нямаше дребнава нужда и дребнав ужас — тя беше просто тази, която е. Тя бе Габриел.

И целият й живот се притече в нейна защита, дългите години на страдания и самота, похабяването в онези влажни и празни стаи, в които бе затворена, и книгите — нейна утеха, и децата, които я поглъщаха и изоставяха, и болката, и болестта — последният й враг, който с обещанията си за избавление се преструваше на неин приятел. Отвъд думите и образите се разнесе тайното туптене на страстта й, привидната й лудост, отказа й от отчаянието.

Прегръщах я, бях я вдигнал във въздуха, с ръце, кръстосани зад тесния й гръб, подслонил в длан отпуснатата й глава, и надавах тъй силни стонове, докато усещах плисъците на кръвта й, че те се превърнаха в песен в такт с ударите на нейното сърце. Ала сърцето твърде бързо забавяше ударите си. Смъртта й идеше и с цялата си воля тя й се противеше, и с последния изблик на отричане аз я оттласнах от мен и я прегърнах, замряла в неподвижност.

Усещах, че изпадам в несвяст. Жаждата желаеше нейното сърце. Тя не беше алхимик, жаждата. А аз стоях там с разтворени устни и изцъклени очи и я държах — далеч, далеч от мен, сякаш бях две отделни същества, едното искаше да я смачка, а другото — да я привлече на гърдите ми.

Очите й бяха отворени и изглеждаха слепи. Дълго време тя сякаш беше някъде отвъд всички страдания, където нямаше нищо, освен сладост и дори някакво подобие на разбирателство. Чух я да ме вика по име.

Вдигнах дясната си китка към устата си, разкъсах вената и я долепих до устните й. Тя не трепна, когато кръвта се разля по езика й.

— Майко, пий! — призовах я неистово и притиснах ръката си към устните й, ала някаква промяна вече бе започнала да настъпва.

Устните й потръпнаха, устата й се прилепи към мен и болката ме шибна като камшик и внезапно улови в примка сърцето ми.

Тялото й се издължи и напрегна, щом преглътна първото бликване, лявата й ръка се вдигна и се вкопчи в китката ми. И болката се усилваше все повече и повече, и накрая едва сдържах вика си. Виждах я, сякаш беше разтопен метал, който течеше по кръвоносните ми съдове, разтичаше се по всяко мое сухожилие и крайник. Ала това бе единствено тя — тя притегляше, изсмукваше, изцеждаше от мен кръвта, която бях поел от нея. Вече стоеше на крака, едва-едва опряла глава на гърдите ми. И полека ме обзе вцепенение, и всмукванията прогаряха вцепенението, и сърцето ми туптеше гръмовно, и подхранваше болката, както подхранваше и нейната жажда с всеки удар.

Тя всмукваше все по-силно и по-силно, и все по-бързо, и аз усетих как хватката й се стяга, а тялото й крепне. Искаше ми се да я отблъсна, ала нямаше да го сторя, и когато краката ми се подгънаха, тя ме задържа и вдигна. Клатушках се и стаята се люлееше, ала тя продължи, и от мястото, където бях, във всички посоки се ширна безпределна тишина, а после, неволно и несъзнателно, аз я отблъснах назад.