Ан Райс - Вампирът Лестат

Една карета устремно се носеше покрай кея, тежко килната към реката, кочияшът се бе прегърбил и се мъчеше да запази равновесие на високата капра. Щом се приближи, аз я посочих и стиснах ръката й.

Когато преминаваше под нас, ние скочихме и беззвучно се приземихме върху кожения покрив. Кочияшът, в старанието си да удържи каретата, изобщо не се оглеждаше. Притиснах я здраво и я задържах, и след малко се возехме леко, готови да скочим от колата, когато решим. Неописуемо вълнуващо бе да правя всичко това с нея.

Носехме се с гръм и трясък по моста, покрай катедралата и после през тълпите по Пон Ньоф. Чух пак смеха й. Зачудих се какво ли виждат онези, застанали по високите прозорци, когато погледнат надолу към нас, две фигури във великолепно облекло, вкопчени в люшкащия се покрив на каретата като непослушни деца, покачени върху сал.

Каретата зави. Препускахме към Сен Жермен де Пре, разпръсквахме тълпите и префучахме с трясък покрай нетърпимата воня, носеща се от Гробището на Невинните, а високо издигащите се жилищни сгради се приближаваха все повече.

За миг усетих трепета на присъствието , ала той толкова бързо изчезна, че се усъмних в себе си. Огледах се назад, ала не долових дори да мъждука. И с необикновена яснота осъзнах, че ние с Габриел ще разговаряме помежду си за присъствието , всичко ще предприемаме заедно. Тази нощ бе също толкова преломна по свой начин, колкото и нощта, в която Магнус ме преобрази, а тя едва сега започваше.

Сега кварталът бе идеален. Аз отново я хванах за ръка, дръпнах я след мен и скочих от каретата долу на улицата.

Тя се взираше заслепена във въртящите се колела, но те мигом изчезнаха. Дори не беше разрошена — изглеждаше невъзможна — жена, изтръгната от пространството и времето, само по чехли и рокля, нескована от никакви вериги, готова да се възнесе.

Влязохме в една тясна уличка и хукнахме заедно, прегърнати, и от време на време поглеждах надолу и виждах как погледът й обгръща стените над нас и десетките прозорци със затворени капаци, в чиито цепнатинки се процеждаше избягалата светлина.

Знаех какво вижда тя. Познавах звуците, които я заливаха.

Ала все още не чувах нищо от мислите й, и това ме плашеше малко — мислех си, че тя отчаяно се затваря към мен.

Ала тя се спря. Обхванал я бе първият спазъм на смъртта. По лицето й го виждах.

Вдъхнах й увереност и й напомних набързо за видението, което й бях показал преди.

— Тази болка е кратка, не е нищо в сравнение с онази, която си познала. Ще мине за часове, може би и по-малко, ако се напием сега.

Тя кимна — нетърпението й бе по-голямо от страха.

Излязохме на малко площадче. Във входа на стара къща стоеше един младеж и като че очакваше някого. Яката на сивото наметало прикриваше лицето му.

Достатъчно силна ли беше тя, за да го вземе? Силна като мен ли беше? Сега му бе времето да разберем.

— Ако жаждата не те тегли към него, рано е още — казах й.

Погледнах я и ме обхвана студ. Съсредоточеният й поглед бе почти чисто човешки, толкова напрегнат, толкова втренчен; и очите й бяха помрачени от същото онова чувство за трагедия, което бях мернал и преди. Нищо не й се губеше. Ала когато тя запристъпва към мъжа, всичко човешко изчезна в нея. Тя се превърна в истински хищник, хищник, какъвто би могъл да е само един звяр, и все пак тя бе и жена, която бавно върви към мъж — всъщност дама, попаднала тук без наметка, шапка или придружители, която се обръща към джентълмен, за да му се примоли за помощ. Тя бе всичко това.

Гледката беше зловеща — начинът, по който тя пристъпваше по камъните, сякаш без да ги докосва, и как всичко, дори и кичурите на косата й, развявани във всички посоки от вятъра, сякаш бе под нейна власт. С тази безжалостна стъпка тя би могла да премине и през самата стена.

Отдръпнах се в тъмното.

Мъжът се оживи, обърна се към нея и токът на обувката му изскърца върху каменните плочи, а тя се вдигна на пръсти, сякаш за да му зашепне на ухо. Стори ми се, че за миг тя се поколеба. Може би изпитваше лек ужас. Ако бе така, значи жаждата не бе имала достатъчно време да укрепне. Ала и да се е усъмнила, не е било за по-дълго от секунда. Тя го превземаше и той бе безсилен, а аз бях като омагьосан и бях способен единствено да гледам.

Но съвсем неочаквано се сетих, че не съм я предупредил за сърцето. Как съм могъл да го забравя? Втурнах се към нея, ала тя вече го бе пуснала и той се бе свлякъл до стената, с глава, килната на една страна, шапката се въргаляше в краката му. Беше мъртъв.