Ан Райс - Вампирът Лестат

За мен гласовете им се превърнаха в смесица от звуци, като яхния, клокочеща в гърне. Можех да мисля само за това, че плъхът има много мънички крачета, и че още не съм разглеждал плъх, нито пък някакво друго дребно топлокръвно създание. Посегнах и хванах плъха, комай твърде лесно, и огледах крачетата му. Исках да разгледам що за ноктенца има на краката и каква беше плътта между пръстенцата му, и напълно забравих за мъжете.

Внезапното им мълчание ме накара да дойда на себе си. И двамата ме гледаха втрещено.

Усмихнах им се с възможно най-невинната си усмивка, пуснах плъха и продължих с покупките.

Е, те и дума не обелиха за това. Но аз си взех поука. Много ги бях уплашил.

По-късно същата нощ възложих още едно, последно поръчение на адвоката си: да изпрати подарък от сто хиляди крони на един собственик на театър на име Рено с благодарствено писмо от мен за проявената от него любезност.

— Разберете какво е положението с неговото театърче — заръчах. — Разберете дали то има някакви дългове.

Разбира се, никога нямаше да припаря до театъра. Те никога не биваше да се досетят какво се е случило, не биваше да се излагат на заразата ми. И засега бях сторил каквото мога за всички онези, които обичах, нали?

И когато всичко това приключи, когато часовникът на църквата удари три часът над белите покриви, а аз бях толкова гладен, че подушвах кръв, накъдето и да се обърнех, стоях сред пустия булевард „Дю Тампл“.

Мръсният сняг се бе разтопил до киша под колелата на каретите, и аз гледах Къщата на театралите с оцапаните й стени и изпокъсаните афиши, на които все още с червени букви бе изписано името на един млад смъртен актьор — Лестат дьо Валоа.

Следващите няколко нощи вилнях. Изпивах Париж, сякаш градът беше кръв. В ранната вечер връхлитах в най-западналите квартали, забърквах се с крадци и убийци и често им давах игрив шанс да се защитават, а после с ръмжене ги стисвах в смъртоносна прегръдка и пирувах лакомо.

Вкусвах най-различни жертви: грамадни здравеняци, жилави дребосъци, космати и тъмнокожи, но най-любимите ми бяха съвсем младите негодници, готови да те убият, за да ти вземат петачетата от джобовете.

Обичах сумтенето и проклятията им. Понякога ги хващах с една ръка и им се присмивах, докато изпаднат в яростен гняв, захвърлях ножовете им по покривите, мятах пистолетите им по стените и ги раздробявах на парчета. Но общо взето пълната ми сила бе като котка, на която никога не й позволяваха да нападне. И единственото, което мразех в тях, бе страхът им. Ако жертвата беше много уплашена, губех интерес.

С времето се научих да отлагам убийството. Пийвах по малко от един, по повечко от друг, а после поемах разтърсващата глътка на смъртта от третия или четвъртия. Проточвах преследването и борбата за собствено удоволствие. И когато за една вечер ловувах и изпивах толкова, че да стигне за шест здрави вампира, обръщах поглед към останалата част на Париж, към всички онези славни развлечения, които преди не можех да си позволя.

Но не и преди да се отбия в къщата на Роже за новини от Никола или от майка ми.

Писмата й преливаха от щастие, че ми е провървяло, и тя обещаваше да замине за Италия през пролетта, стига само да събере сили за пътуването. В момента искаше книги от Париж, разбира се, и вестници, и нотни листове за клавесина, който й бях изпратил. Бях ли истински щастлив? Бях ли сбъднал мечтите си? Тя се отнасяше твърде подозрително към богатството. Толкова щастлив бях при Рено. Трябвало да й се доверя.

За мен бе мъчение да слушам как ми четат тези думи. Време беше да стана лъжец насериозно, какъвто никога не съм бил. Но заради нея бях готов на това.

Що се отнася до Ники, трябваше да се досетя, че той няма да се задоволи с подаръци и неясни приказки, че ще настоява да ме види и ще продължи да настоява. Той малко плашеше Роже.

Но това не помагаше. Адвокатът не можеше да му каже нищо повече от онова, което аз му бях обяснил. А аз толкова внимавах да не видя Ники, че дори не попитах къде се намира къщата, в която се бе нанесъл. Казах на адвоката да се увери, че той учи със своя италиански маестро и че разполага, с каквото му душа пожелае.

Но все пак до слуха ми стигна, против волята ми, че Никола не е напуснал театъра. Той все още свиреше в Дома на театралите на Рено.

Това ме вбеси. Защо, по дяволите, да продължава? — мислех си аз.

Защото и той обичаше това място, също като мен, ето защо. Нужно ли беше да ми се обяснява? Там, в това театърче мишеловка всички ние бяхме сродни души. Не мисли за мига, когато завесата се вдига, когато публиката започва да вика и да ръкопляска. Прати на театъра каси с вино и шампанско. Прати цветя на Жанет и Лучина, момичетата, за които се борех с другите най-големи любимци, и още златни дарове за Рено. Изплати му дълговете.