Ан Райс - Вампирът Лестат

А друг път, потънал в съзерцание на променливите светлини по повърхностите, подскачах и сядах с кръстосани крака върху някоя карета, подпрял лакти на колене.

Е, това стряскаше хората. Плашеше ги. Но най-често, дори и когато бледата ми кожа ги плашеше, те просто извръщаха поглед. Бързо осъзнах — те се самозаблуждават, че всичко си има обяснение. Такова бе обичайното рационално мислене на осемнайсети век.

В края на краищата, от сто години не бе имало случаи на вещерство — последният, за който се сещах, бе съдът срещу Ла Воасин, гадателка, изгорена жива по времето на Луи, Краля Слънце.

Ала това бе Париж. И затова, ако случайно счупех при вдигане някоя кристална чаша или отварях врати и те се удряха в стената, хората решаваха, че съм пиян.

Но понякога отговарях на въпроси, преди смъртните да са ми ги задали. Изпадах в ступор само от съзерцаване на свещи и дървесни клонки и толкова дълго не се помръдвах, че хората ме питаха дали съм болен.

А най-тежкият ми проблем беше смехът. Можех да получа пристъпи на смях и да не мога да заспя. Всичко можеше да ги предизвика. Самото безумие на собственото ми положение ги предизвикваше.

Това все още може да ми се случи доста лесно. Никакви загуби, никакви болки, нито все по-дълбокото осъзнаване на трудната ми съдба го променя. Нещо ми се струва смешно. Аз започвам да се смея и не мога да се спра.

Това вкарва в ярост другите вампири, между другото. Но аз изпреварвам хода на разказа.

Както вече сигурно сте забелязали, не съм споменал досега други вампири. Работата беше там, че не можех да намеря такива.

Не можех да намеря друго свръхестествено създание в цял Париж.

Вляво от мен — смъртни, вдясно от мен — смъртни, и само от време на време — тъкмо когато съм се самоубедил, че нищо не се получава — усещах онова неясно и влудяващо неуловимо присъствие .

То никога не доби по-голяма плътност от онази първа нощ в селския църковен двор. И неизменно се случваше в близост до някое парижко гробище.

Аз винаги спирах, обръщах се и се опитвах да го изловя. Но полза никаква — то изчезваше, преди да се уверя, че съм го усетил. Никога не бих могъл да го открия сам, а вонята на градските гробища беше толкова противна, че не можех, не бих могъл да се принудя да вляза в тях.

Започваше да ми се струва, че това е нещо повече от префиненост или лошия спомен от собствената ми тъмница под кулата. Отвращението от вида или миризмата на смъртта като че бе присъщо на естеството ми.

Не можех да гледам екзекуции — също както когато бях разтреперано момче от Оверн, а при гледката на трупове покривах лицето си. Мисля, че смъртта бе оскърбление за мен, освен ако аз не бях нейна причина! И имах нужда да се отърва от мъртвите си жертви почти незабавно.

Но да се върнем към въпроса за присъствието . Започнах да се питам дали това не е някакъв друг вид преследвач, създание, което не можеше да общува с мен. От друга страна, бях с ясното впечатление, че присъствието ме наблюдава и може би умишлено ми се разкрива.

Какъвто и да бе случаят, в Париж не срещах други вампири. И започвах да се питам дали в даден период от време биха могли да съществуват повече от един от нас. Може би Магнус бе унищожил вампира, от когото бе откраднал кръвта. Може би той е трябвало да загине, след като предаде на друг силите си. И аз също щях да умра, ако трябваше да създам още един вампир.

Но не, това беше неразумно. Магнус притежаваше голяма сила дори и след като ми даде кръвта си. И бе оковал своята жертва вампир във вериги, когато е откраднал силите му.

Огромна тайна, която ме влудяваше. Но засега невежеството действително бе блаженство. И аз се справях много добре с откритията без помощта на Магнус. И може би тъкмо така го е бил замислил Магнус. Може би това е бил и начинът, по който той е добивал познания преди векове.

Спомних си думите му, че в тайната стая в кулата ще намеря всичко, нужно ми, за да благоденствам.

Часовете отлитаха, а аз се скитах из града. И умишлено напусках компанията на човеците само за да се скрия денем в кулата.

Ала започвах да се питам: „Щом можеш да танцуваш с тях, и да играеш с тях билярд, и да разговаряш с тях, тогава защо не можеш да живееш сред тях така, както живееше, докато бе жив? Защо не би могъл да минаваш за един от тях? И отново да се вплетеш в самата тъкан на живота, там, където има… Какво? Кажи го!“

А тук вече се запролетяваше. И нощите ставаха все по-топли, а Домът на театралите поставяше нова драма с нови акробати между действията. И дърветата отново разцъфваха, и всеки буден миг аз мислех за Ники.